Как се обича мъж?

Зимата е време за започване на любов. В най-студеното. Любовта води началото си от липсата на топлина. Оставете лятото на хората без фантазия. Нейното „той” и неговото „тя” се открива в тънкозамрежения със сняг ден, докато снежинките се топят върху изплезения език на януари. Но това е една моя история. Господ е фикция. Съществуваме само благодарение на някои от нас. Които знаят да обичат. Обичането не е за емоционални тъпаци. Те не размишляват върху себе си.

Мъж се обича по един единствен начин – целият. В 3 часа през нощта все още пушех на терасата. Тъкмо бях дочела „Пиафе” на Недялко Славов. След „Пиафе” не се заспива. От съседния апартамент се чуваше инатлив детски плач. Вземи го, казах си, вземи го това дете в леглото си и нека спи гушнато в теб. Не робувай на книгите за отглеждане на деца. Тя е самотна майка. Изнервена. Простира и крещи. Готви и крещи. Самотата е крясък. Още не е разбрала, че самота с дете не съществува. Още не е осъзнала, че има дете.

Любовта е, когато разбереш, че никога преди това не е било любов. Затова тя е и преждевременна смърт. Остаряването е невъзможно. Това не е книга за любовта на нашето време. „Пиафе” е книга за любовта на нашето безвремие. Пропаднали в пукнатината между патриархални предразсъдъци, наречени „ценности”, и непохватните ни опити за свобода, търсим да се хванем за нещо, за да се изкатерим обратно на повърхността. Не подозираме, че сме дълбоко в подземието на страха да обичаме.

Жената се бои да изяви природата си – уязвима, нежна, вълчица, бранеща малките си, бранеща плодовете на любовта си. Жената се равнява, състезава, бавно напуска себе си, строшена е на прах като фин порцелан в грубостите на живота. Тя не размишлява вече върху същността си.

Не е страшно да е груба и месеста, нито да е престорено щастлива, нито да е бита вкъщи, а навън – спуснала като защитна завеса някакъв жилещ сарказъм. Нито да е пияница, повръщаща в скута на таксиметров шофьор посред нощ. Страшно е такива да са болшинството жени. Необичани, отхвърлени, парясани от живота. И непоносимо за тях е някъде да има една Зара.

Колкото повече обича една жена, толкова повече бяга от любовта, за да не бъде ранена. Тя знае, че раните са тихи и се затварят бавно. Страхът на жената да обича мъжа издъно, непресторено, го кара да пусне волана на някое нощно шосе. Чисто гол. Такъв, какъвто е искал да бъде обичан. Той е искал точно така – без игрички, без обещания, без документ. Мъжът крещи за любов. Целият. Впуска се в бягства из долнопробни вертепи. От самота. Мъжът изнемогва за любов. Неговата отмъстителна жестокост към онази, от която мечтае да бъде обичан, е всъщност безсилие да я накара да повярва в неговата необлечена, беззащитна любов.

И когато двамата се срещнат, всеки излизащ от своя кошмарен вертеп, светът около тях обезлюдява и те стават всичко един за друг. Тъй плашещо е да знаеш, че си всичко за някого. И че имаш само него. То е началото на ужаса да не го изгубиш. И тъй глупави са жените, които копнеят да бъдат обожавани и обичани, но никога не си задават въпроса обичат ли този мъж. Заситени с обожанието му, те всъщност никога не познават любовта. В това е ключът. Мъжът иска любов. Жаден е за любов. Копнее да бъде нейният, господарят на сънищата ѝ.

Аз съм изпитвала страха да обичам. И тогава съм обичала най-силно и най-болезнено. Губейки себе си в сливането с него. Бягала съм от това. Панически. Не съществува друга любов, освен унищожителната. Сори, всички вие, които твърдите, че любовта се превръща в навик, които владеете тънкото изкуство да превръщате мъжа до себе си в мебел. Не ви се полага любов. Гледайте си сериалите. И оставете Зара да обича вместо вас. До лудо. До голо. До пускане на волана. До последния влюбен мъж.

След всяка Зара остава красива ерес и сняг върху вкочаненото му тяло. Вкочанено от вътрешно изгаряне, проснато върху земя, от която покълва смисълът на живота. Любовта е, когато разбереш, че никога преди това не е било любов. Затова тя е и преждевременна смърт. Остаряването е невъзможно. Така се обича мъж.