Как улица „Оборище“ стана „Тодорище“?

Българинът винаги е бил чувствителен на тема жилищата, в които се ширят министри, депутати и партийни лидери. През 60-те години на миналия век гнева на народа по имотен казус, усетил и самият Тодор Живков, но бързо успял да тушира напрежението.

През 1961 г. дъщерята на Тато – Людмила Живкова пристанала с граждански брак на избраника си Любомир Стойчев. Сватбата на Червената принцеса била двойна. С наследницата на генералния секретар на ЦК на БКП се омъжила и братовчедка й – булките съчетали празненствата си.

След официалната церемония младоженците събрали близките си в ресторант „Ракета” в парка „Заимов”. Тодор Живков постоянно подвиквал „Горчиво!” на влюбените, а на няколко пъти се хванал и на хорото.

Като минала еуфорията от венчавката, новосформираното сем. Стойчеви се нанесло в самостоятелен апартамент на столичната ул „Оборище”. В същата кооперация живеели и Тато (с жена си Мара Малеева, сина си Владимир, майка си Маруца и баща си Христо - б. р.), Станко Тодоров, Живко Живков, Райко Дамянов, Григор Стоичков, генерал Попов. В съседни блокове пък били Лалю Ганчев, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Пеко Таков и Пенчо Кубадински. Заради струпването на толкова големци на едно място улицата край Докторската градина била находчиво прекръстена от народа на „Тодорище“.

„Охраната на сградата се състоеше от един милиционер, който стоеше във входа към улицата. Имаше обаче вход и от задната част, където бяха гаражите. При сегашната действителност още през първата нощ щяха да ни изнесат заедно с креватите! Моите плахи опити да получим съгласието на родителите на Мила да живеем на друго място нямаха успех. Жилището ни беше самостоятелно, двустайно, с хол и кухня и се намираше на същия етаж с това на Живкови”, разказваше приживе първият мъж на Червената принцеса.

Людмила и инженерът останали в самостоятелния си апартамент до 8 декември 1962 г. На студентския празник Живков се срещнал с представители на академичната младеж и те му потърсили сметка защо дъщеря му обитава ведомствени 100 кв. м. Въпросът сконфузил Първия, развалил му настроението и на следващата вечер той събрал близките си на семеен съвет.

„Любезно, но безапелационно той предложи да се пренесем при тях и да освободим досегашния си апартамент. След кратки вътрешни преустройства се преместихме. Вече разполагахме само със самостоятелна спалня и тоалетни помещения, а кухнята и столовата ползвахме заедно с останалите членове на фамилията- големият хол първоначално е бил предвиден и обзаведен за официални поводи на Тодор Живков и Мара Малеева. Сега беше разделен на две части с портал и голяма остъклена, двойна, плъзгаща се врата. По-малката част ползвахме ние, а при определени поводи, след съгласуване с родителското тяло – и двете части. Откровено казано, това стесняване много не ни смущаваше. Така имахме възможност по-често да се срещаме с важни особи, посещаващи родителското тяло – най-често артиста Стефан Гецов, писателя партизанин Веселин Андреев, „заешкия генерал“ Христо Русков”, откровеничеше инж. Стойчев, преди смъртта да го отнеме от близките му.

По соца социалистическите величия разполагаха с много повече лукс от обикновените граждани, но малцина от върхушката си позволяваха да притежават по няколко апартамента. Нещо повече, имаше държавни ръководители, които бяха напълно безимотни.

Когато загинал на Витоша през декември 1971 г., министърът на външните работи Иван Башев оставил в наследство само картини и книги. Жилище – не. Домът, който обитавали с жена му Софка и дъщеря им, бил под наем.

„Баща ми беше последовател на Толстой в отношението си към недвижимите имоти. Той така и не пожела да купи нито апартамент, нито вила, нито дори нещо движимо – автомобил. Защото държавата предоставяла всичко. Чак след смъртта му майка ми, по-прагматична, с голям зор нагоди нужната сума от нищожните му спестявания и разни заем, плюс помощ от ЦК, за апартамента, в който аз живея сега“, коментираше приживе поетесата Миряна Башева.

В ранните години на управленската си кариера и Григор Стоичков нямал собствен дом в София. Живеел на квартира в „Коньовица” с жена си и двамата си пораснали синове – в тясно апартаментче, състоящо се от стая, кухня и хол. Не поставил въпроса за свой дом и когато станал първи секретар на Окръжния комитет. Председателят на Народния съвет Никола Матев обаче споделил на Живков за жилищния му проблем и Тато учудено възкликнал: „Защо не ми се е оплакал?!”. След което разпоредил да се намери решение в кратки срокове.

„Звънна ми Гръбчев, тогава началник на УБО, и ме попита: „Имаш ли време да дойда за малко при теб?”. Видяхме се и ми каза: „Имам поръчение да те заведа да огледаш апартамент на ул. „Оборище”." Отидохме. Видях един огромен апартамент. Попитах: „Кой ще живее тук?” „Тодор Живков, Станко Тодоров, Живко Живков...", започна да ми се изрежда. Като чух, отсякох: „Аз съм дотук! Ще си живея на старото място, тук не желая! Сега ще се обадя на другаря Живков и ще му кажа, че не го искам това жилище”. Гръбчев се възмути: „Как може такова нещо?! Вместо да се обадиш и да благодариш!”.

Малко по-късно набрах Живков. „Много благодаря за вниманието, което тука..." „Харесва ли ти?”, прекъсна ме той. „Харесва ми, но...”. Живков пак ме прекъсна: „Щом ти харесва, със здраве да си го ползваш”. И ми затвори телефона. Свързах се с  Гръбчев и му обясних, че не съм успял да кажа на Първия каквото съм смятал. Началникът на УБО ме посъветва: „Престани, втори път не ми се обаждай за това! Ще стане скандал”, редеше спомени Стоичков в залеза на дните си.

Когато всички големци се нанесли във ВИП блока, Тато ги поканил вкъщи. Почерпил ги и рекъл: „Трябва да живеем като комшии! Съседите са за това – сол да си поискаш. Ще се редуваме – днес на гости при мен, утре – при друг!“.

„Живков не беше скучен човек. Но не пиеше за разлика от нас. На него му се сипваше една чаша червено вино, оставяше му се и газирана вода. Той отпиваше от виното и си доливаше сода. Така цяла вечер си караше предимно на вода, докато ние пиехме уиски и водка. Първия много обичаше вицовете и дори понякога ги разказваше. Случвало де е даже да попита: „Абе какъв нов виц има за мен?“. Всички анекдоти, които излизаха за него ги знаеше и много се смееше с тях. Весел човек беше, умееше да разчупва компанията”, разправял е за дългогодишния си началник комунистът от Горна Малина.

Той приключи живота си през лятото на 2016-а в уютна къща в „Бояна”, която днес е собственост на децата на естрадната легенда Йорданка Христова. Въпросното жилище му беше единственото – когато се сдобил с него, Григор върнал на държавата просторния апартамент на улица „Тодорище”.

Личната си резиденция в полите на Витоша бившият вицепремиер, министър и кандидат-член на Политбюро съградил навремето изцяло със собствени спестявания и заеми, които впоследствие върнал до последната стотинка. Затова и приживе много се възмущаваше, че във всекидневник през 2007-а излязла статия с неистини по негов адрес. В материала, озаглавен „Държавата строи вили на велможи”, се твърдяло, че е ощетил хазната с 47 319 лв. чрез къщата си. Според автора домът струвал 83 271 лв., а Стоичков платил на държавната фирма изпълнителка само 35 952 лв.

„Тези данни не само са неверни, но е казана една подсъдна лъжа!“. Каква е истината? По документацията строително-монтажните работи възлизаха на 45 760 лв. фактически бе извършена работа за 47 198 лв. тази сума бе своевременно преведена през 1979 г. на Строително управление №2 и Монтажно-инсталационното управление на ДСО „Софстрой“. Това се потвърждава от наличните документи. Обзавеждането е отделно, защото е доставено от различни организации и магазини, за което също има пълна документация", ядосваше се приживе бай Григор.

Заради статията, набеждаваща го за длъжник, той поискал от „Труд“ право на отговор. До редакцията на всекидневника изпратил писмо, в което описал подробно своята истина... Вестникът обаче не публикувал опровержението му.

Подобно на Григор Стоичков, със собствени средства вдигнал къща и Пенчо Кубадински. Маститият комунист от село Лозница дори си плащал за градежа по завишени цени.

„Строеше по стопански начин и вилата му е далеч по-малка от тия на колегите му. Работиха му майстори от родния край на съпругата му и те споделяха, че ако има да се оплачат от нещо, то е от преяждане", категоричен е Ачо Бекяров – дългогодишен труженик от Управление „Безопасност и охрана”.

Източник: Уикенд