Преди доста време няколко пишещи хора се събрахме във вехтата каменна къщичка на единия от нас, за да помълчим. Впоследствие срещите ни харесаха и поради мълчанието започнахме да строим машината.

Погледната отстрани, със своите безконечни винтове, дребни чаркове и уморени пружини, тя много напомня на друга стара машина, строена за същото, но по-отдавна. А опушеният й вид е показателен за труда, който изискват тези машини от своите огняри. Така или иначе в цилиндрите си и нашата умело повишаваше напрежението в душите или насочваше други души натам, накъдето трябва.

Подозирахме, разбира се, че къщичката няма да издържи дълго на натоварването и ще се разцепи от насъбраната енергия. Добре, че напоследък бяхме свикнали с тази мисъл и ни беше по-леко.

Тогава покрай работата се разприказвахме. Радостното бе, че езикът ни вече беше понятен. Машината прецизно доизказваше недоизказаното и разбираше вместо нас неразбираемото. Редувахме се да пишем и да хвърляме в огъня. Така огънят стана огромен и налягането в котлите засвири с тънък ужас. Вентилите затрепериха, клапите се размърдаха. Точно тогава - сред дим и сажди и малко преди взрива - някои от нас успяха да опишат с думи ставащото. Други го описаха с други неща, с които не предполагахме, че може да се описва, но това е друга работа.

За жалост машината беше настроена да превежда основно думите. А тези думи не бяха манифест или друга стряскаща форма на безсилие - както и очаквахме, това, което се утаи от тях в ръждивия съд не беше ново, беше доброто старо. Записахме го и ние, ето го:

Вярвай в Бог.

Придържай се към истината.

Бъди доблестен със словото.

Противопоставяй се с ненасилие.

Дарявай.

Нямай никакви политически пристрастия.

Не зачитай никоя власт, която пренебрегва истината.

Не пиши Поезия, а поезия.

Не пиши Проза, а проза.

И понеже всички сме свързани, решихме да не ви оставим да умрете самотни.

Когато видяха думите на листа - ясни и задължаващи, някои от нас се отказаха от тях. Те се отказаха първо от тях, а после и от всичко останало, защото така става обикновено.

Днес огънят е по-кротък, а от машината се ползват разни хора. Влизат в напуканата къщичка, наточват си от кранчето думи, вдъхновение, сила, анасонова ракия или просто свежа зеленчукова супа и събират опит да се обърнат към себе си. В къщата с машината се намира място за всеки.

Знаем, че това няма да трае дълго и ни е тъжно, но доколкото можем, продължаваме да хвърляме хартия, въглища, парчета от кожите си и какво ли още не - в двата отвора; в двата отвора точно под големия котел и малко над зъбните колела.