Почти два часа. Филм. Премиерът Борисов не беше гледал толкова от Кръстникът насам. Но тоя път разпореди никой да не го притеснява, легна на леглото и залепна за екрана. Спираше, пускаше, превърташе назад, пак пускаше.
Два часа, които изгледа за три. Мъчително. След всяка реплика на Навални, след всяка снимка на оня разгулен разкош в двореца на Путин - подземен хокеен стадион, личен театър, казино, спа комплекси, винарни, тунели до плажа, затворени за самолети и кораби въздушни и водни пространства... след всяка бомбастична сума, която приближените олигарси бяха наляли в тази мини монархия, 39 пъти по-голяма от Монако, на брега на морето... в душата на Борисов се надигаше дълбок, справедлив гняв.
Как е възможно това джудже да има такъв късмет да се роди в толкова голяма държава, мислеше си гневно Борисов. Я да дойде тук, в нашенско, да го видим как ще се справи... Олигарсите ни - едни мижави, най-много милиард на калпак да дадат и по някое време почват да се стискат и се налага да ги хвърляш на кучетата. Контрабандата - кокошкарска и тя, само гърбица и мазоли оставя, а по веригата пълно с хрантутници. Банките, дето ги правиш, гърмят като коледни пиратки и после хайде пак отначало. Каквото можеш - заделиш от газ и петрол, ама само капки на фона на това, дето ти минава през пръстите и в тръбите, дето с пот си ги слагал в калта.
“Мизерия е тука, мизерия” - сбръчкаха се мислите в челото на Борисов. Европейските пари и те едни никакви - колкото и да ги излъжеш ония в Брюксел - по-малко асфалт да туриш, да надпишеш една две нули тук-там в бюджета, да отклониш нещо... колко да е? Всичките бизнеси да вземеш, да ти припишат цялата смотана икономика дори, пак няма да стигне за гърлата, дето зяпат под ръцете ти.
Лесно му е на Путин, мислеше си измъчено Борисов. Никой не го гледа. Като някой те дразни - сипеш му малко отрова в гащите... А тук всеки се упражнява да се подиграва с теб или гледа да те изпорти на някоя от големите каки - я на Урсула, я на Ангела. “Да ви имам демокрацията”, изсъска тихо Борисов, трясна лаптопа и го метна на пода.
В този миг телефончето без кирилица и възможност за подслушване гърлено извибрира. Борисов му хвърли половин око - екранчето светеше с PUTIN. Премиерът се опули и премигна два пъти. Оф, не бе... Светеше си с DOGAN.
“Аман от джуджета”, помисли си жлъчно Борисов и остави телефончето да подскача на чаршафа. После се врътна тежко в леглото и се зазяпа в нощното си шкафче. Олющено, плитко, малко.
Като държавата. Мизерия.
Радослав Бимбалов
