Най-тежат празните минути. Това е едно от нещата, които разбираме с възрастта. А за да ни е леко и за да ни е смислено, търчим и се трепем да ги запълним със съдържание.
Колкото повече минути оставаме зад гърба си, толкова по-ценни стават оставащите ни. Не стига, че времето се скъсява, но колкото повече то пробягва пред нас, толкова повече ни се свиди. И толкова не стига.
Сигурно това е една от причините, поради която човек разбира кое е ценното за него – ограниченоста на тленното ни поставя пред един непрекъснат избор кое си заслужава и кое не. Защото часовникът удря поредния си час.
И докато той тиктака, много често времето ни намира на кръстопътя на живота, изправени пред избора „с кое точно да изпълня живота си“. И дори да поспре и да погледне назад, човек рядко си казва „ е, добре си поживях“, остатъкът мога да го профукам.
А истината е, че колкото и път да оставим зад себе си, този пред нас никога не стига. Истината е, че с всяка задъхана крачка по прашните пътеки на живота, от плещите ни пада ненужното, а дланите държим стиснати в здрави юмруци, в които малкото, което си заслужава да износим до края топли сърцата ни. Сърца, които поели по незнайни пътеки, някой ден, още не взели поредния житейски завой, ще грохнат, а предсмъртно стенание ще изпълни целия свят. Стененание в последна повеля към вените, да разхлабят юмруци срещу още макар и празна минута живот.
Персефона Коре
