На 19 август ми се обади д-р Радко Ханджиев, когото будните българи познават като международен политически коментатор от страниците на в. "Нова Зора" и от електронния сайт поглед.инфо, с предложение, което ме хвърли в лека паника - да напиша предговор към готовата му за печат книга "Унгарски дневници". Понечих веднага да откажа: "Та аз не знам нищо за Унгария! В Будапеща съм ходила само веднъж за броени часове, от унгарския език помня само igen. Да, историк съм, културолог, публицист, самобитният път на унгарската нация ме възхищава, вълнува ме поезията на Петьофи и музиката на Лист, Орбан за мен е един от малцината рицари на нашето време, които ми дават надежда, че не всичко в нашия свят е безумие и падение - но аз не следя в детайли унгарската политика, нито съм се занимавала професионално с унгарската история, култура, изкуство, творци..."
В отговор почувствах леката усмивка на Радко Ханджиев: "А какъв по-добър повод от този би имала да опознаеш всичко това чрез моята книга?"
Доводите ми бяха пометени - приех!
В паметта ми възкръснаха картини от Будапеща през далечната 1987 г., когато посетих Унгария само за три дни като организиран екскурзиант - тогава обикновеният българин не пътуваше другояче. Помня пешеходната зона в центъра на един сияещ от чистота град - невъзможна чистота в българските ми представи! - високите момичета с прекрасни, леко надменни лица в европейски дрехи по последна мода. Помня островите сред Дунава и бялата колонада на катедралата "Сент Ищван". Помня, че преди отпътуването ни обратно, дълго стоях на моста Маргит, а после купих дънково сукманче за подарък на моето тригодишно момиченце. Беше много скъпо и погълна малкото форинти, получени при обмяната на левовете, които ми бе разрешено да пренеса. Явно унгарците можеха да си позволят такава цена за детска дрешка. Тогава осъзнах разликите в стандарта на живот в двете социалистически страни."
По-късно често прекосявах Унгария с емигрантски автобус - на път за Италия и Швейцария или на връщане към България. Пейзажът бе равен, отегчителен, но полята бяха обработени от грижливи ръце до последния сантиметър, а пътищата бяха великолепни. Дори само от асфалта на тези пътища ставаше ясно защо никъде в Европа не срещнах унгарски икономически емигранти.
Книгата "Унгарски дневници" на д-р Радко Ханджиев е мастит труд от петстотин страници. Както уточнява подзаглавието "репортажи, анализи, интервюта", тя се състои от различни по жанр текстове, организирани в няколко дяла: "Актуална политика", "Икономика, наука, социална политика", "Интервю", "Криминална хроника", "Памет" и накрая "Студии" - своего рода резюме, чиято последна статия - "Унгария - политически гангстер или европейски светофар" изразява еднозначното мнение на автора, че цивилизована Европа, Европа на нациите, ще възвърне световната си роля и изгубената си чест, само ако следва примера на днешната унгарска държава.
Текстовете, съставящи плътта на книгата, са писани в широк времеви диапазон - от 1996 г., когато д-р Ханджиев се установява в Будапеща, придружавайки съпругата си, назначена за преводач в българското посолство - до ден днешен. Това са главно материали, писани по горещи политически поводи за най-важните централни печатни издания у нас - "Дума", "Труд", "Монитор", "Ново време". Но събрани в книга, те представляват паметна летопис на средновековна и съвременна Унгария, сливат се в непрекъсната повест, която започва с основаването на унгарската държава и покръстването на унгарския народ, минава през бурите на унгарските революции от 1848 и 1956 година и стига до принципите на съхранената унгарска държавност в съвременната епоха.
"Унгарски дневници" започва "вместо предговор" с особено авторово въведение в темите и атмосферата на книгата, озаглавено "Вековните традиции на унгарския народ: 175 години от унгарската национална революция", което сякаш е изтъкано от небесни лъчи - от всяко слово в него струи любов към тази мъжествена страна. Създадена преди хиляда години в центъра на Европа, блъскана и поваляна от урагани, тя винаги намира начин да се изправи с достойнство и да триумфира над враговете си. Макар и лишена от една трета от територията и населението си след Втората световна война, Унгария не скланя глава. Тя сякаш се намира в състояние на перманентна революция - според д-р Радко Ханджиев от 1956 г. насам. Четейки редовете в книгата му, аз бих казала, че маршът на унгарската национална революция не е спирал от 1848 г. до днес. Разказът на Радко Ханджиев откроява като движещ фактор в историята на Унгария непреклонния рицарски дух на унгарския народ, споделян от голяма част от неговия елит - както от аристокрацията, така и от представителите на съвременната политическа класа.
Тъкмо тази държавническа отговорност на част от главните политически сили в Унгария и действията им в името на националния интерес, помага на страната да преодолее катастрофалните тенденции в постсоциалистическия период и с мъдри закони да запази земята си, стопанството, ресурсите, пазарите, връзките с Русия, културната, етническата и религиозната си идентичност, раждаемостта, здравеопазването. Ще цитирам показателен пасаж от статията "Здравеопазване по европейски и по ... български" ( Наблюдения и размисли ):
"От десет години живея в Будапеща - пише Радко Ханджиев - Осигурен съм и естествено ползвам правото си на безплатна медицинска помощ. Д-р Пенко Чакъров, който практикува в Унгария от 60-те години на миналия век, е мой джипи. Унгарците обаче не познават чуждицата джипи. Дори не знаят какво означава това смешно словосъчетание. Те казват просто „хази орвош“, което, преведено на български, означава домашен лекар. Не само смислово, но и съдържателно!
В Унгария няма декацета, а действащи поликлиники. Няма еднопрофилни или многопрофилни, за активни или пасивни, а просто болници, в които действително и безотказно лекуват. Не са и чували за клинични пътеки или за каквито и да било ограничения, просто защото в здравния мир на правовите държави не съществува понятието частично или ограничено лекуване. Вероятно не са чували и за здравни каси, след като профилактиката и лечението се предоставят безотказно и без допълнително заплащане. Няма и потребителски такси, защото пациентите не са потребители".
Ние, българите, сме длъжни да прочетем тези редове и да помним, че в Европа има страна, по-малка по територия от нашата, в която медицината не е цинична търговия с живота и смъртта, а достъпът до здравеопазване е свято право на всеки човек. Сравненията с България са болезнени.
С дълбоко вникване в историческите процеси, които под външната материална обвивка, винаги са докоснати от Провидението, д-р Ханджиев рисува двете основни, противопоставящи се една на друга, фигури в Унгария и в целия съвременен свят - Орбан и Сорос. Поразително е, че те са родени в една и съща страна. Авторът посвещава множество статии, особено в първия дял на книгата си, на тяхното противоборство. Някаква мистика, нещо окултно, някакъв свещен патос вее от едновременната поява на тия две полюсни личности, едната от които дори е била за кратко "ученик" на другата, в една и съща земя, в градове, отстоящи на по-малко от 60 км един от друг. Това е фаустовски сценарий на съдбата. Тези две личности днес символизират битката на два свята - светлината и мракът в последните дни. С изгонването на "Свободно общество" от Унгария и приемането на пакета от закони "СТОП Сорос", унгарският министър-председател, чието име означава Победител ( Виктор ), поставя непреодолима бариера пред галопа на глобалната секта. Д-р Ханджиев не изпада в идеализиране на образа на Орбан, а проследява неговото политическо съзряване почти репортажно, с необходимия реализъм. Според него, Орбан дори може да се нарече "съставна", "колективна" фигура, тъй като той е подпомогнат в своите усилия от множество сътрудници и "връстници от предишното социалистическо управление", споделящи неговите възгледи. В статията "Неправилната" демокрация на Орбан отново спечели", написана по повод оглушителната изборна победа на коалицията ФИДЕС/ ХДНП през октомври 2018 г., Радко Ханджиев, цитира част от тържествената реч на унгарския премиер:
"Моето поколение ще види бързата трансформация на някогашните велики християнски страни, категоричен е Орбан. Но ние, от Централна Европа, все още имаме собствено бъдеще. Бъдеще, което е продължение на живота на нашите родители, баби и дядовци. Бъдеще, което ще опази хилядолетните ни традиции, ще защити нашата икономика, нашите семейства, нашата християнска култура. Такова бъдеще също е възможно; по-точно, възможно е за нас. През задимения прозорец може да видим и разберем ситуацията в страните със смесено население. Затова трябва да действаме сега. Да отхвърлим финансистите, които виждат себе си като полубогове; да отхвърлим брюкселските бюрократи, които представляват интересите на финансистите; да отхвърлим фалшивите активисти на гражданското общество – угоявани от техните пари, които искат да ни налагат как да живеем, с кого да разговаряме и как да отглеждаме децата си. Те не трябва да пробият защитата ни, не трябва дори да намерят пролука. В несигурни времена несигурното управление е опасно (...)".
Особено актуално зазвучава в настоящия момент текстът на Радко Ханджиев, озаглавен "Ангелът на мира.Унгария почита паметта на загиналите руски войници":
"(...)В северноунгарския град Естергом – първата средновековна столица на Унгарското кралство, се състоя внушителна церемония. На гробището, където са погребани войници и офицери от Руската императорска армия, загинали в битките на Първата световна война (1914-1918 г.), както и намерили смъртта си в лагерите около града близо 3500 руски, сръбски, италиански и румънски военнопленници, бе открит паметникът „Ангелът на мира“. Михаил Лаврененко, председател на Руската фондация за мир, която дари паметника, каза, че той е ярък символ на волята на народите да се противопоставят на войните в съвременния свят, независимо от естеството и мащабите на тези конфликти.
През миналата година, с подкрепата на унгарското сдружение „Миротворци и светът“ и с активното съдействие на градските власти на Естергом и руското посолство в Будапеща, бе възстановен и мемориалът в памет на съветските воини, загинали през Втората световна война. Около 400 руски и съветски войници – жертви на Първата и Втората световни войни, са погребани във военното гробище на града. Паметникът „Ангелът на мира“ е създаден по проект на народния художник на Руската федерация Владимир Суровцев. (...) В Унгария се грижат за опазване на историческите места и отдават почит към паметта на загиналите руски войници. За разлика от Полша и балтийските държави, където властите се опитват да изтрият от паметта на историята приноса на съветските войници за освобождението на Европа от нацизма".
През 2017 г., когато е написан текстът, дивата истерия, с която глобалистите тласкат българските си васали към унищожаване на историческата свяст на България и най-вече на паметниците на българската признателност към Русия, все още не бе добила днешните мащаби. Унгария има много по-малко причини от България да бъде благодарна на Русия и Съветския съюз. Но Унгария днес води самостоятелна политика, а не е американска колония, нито турски вилает. Всъщност Унгария пада за 160 години под турско робство, но не нарича този страшен период от своята история "турско присъствие" и "взаимодействие на две равнопоставени култури", а го клейми с израза ... - робия, иго. От книгата на Радко Ханджиев узнах, че т.нар. "унгарска пуста" не е създадена от природни стихии, а от много по-ужасяващо бедствие - опустошенията, предизвикани от турското робство.
"Унгарски дневници" има огромна познавателна стойност. Препоръчвам я на всички, които си въобразяват, че "поназнайват" кое-що за унгарските национални герои и творци. На всички, които уж са "учили нещичко" за най-известните представители на българите католици в Банат. Аз самата смятах, че познавам в подробности биографията на участника в унгарската революция и гарибалдийското движение полковник Стефан Дуньов - но се оказа, че в информацията ми за този извънредно красив човек и могъщ дух, има обширни бели петна. Едва от книгата на д-р Ханджиев си дадох сметка за цялото му величие, за признанието, което е получил от други народи, докато в старата си Родина, България, остава почти неизвестен. И гузно заплаках.
Тук-там в "Унгарски дневници" се споменават секелите ( секеи ). Занимавам се с тях в историческите си изследвания, които дълбаят най-дълбоката древност и заявявам с пълна увереност, че под това име е познат клон от българския народ. В Троя - а троянците са тевкри ( "вълци", какъвто е смисълът на етнонима "българи" ) - има Скейска ( Секейска, Секелска ) порта, постоянно споменавана от Омир. Най-древното население на Сицилия и на южните и централни части на Италийския полуостров, са сикулите, секулите ( секеи, секели ). Името им идва от бойната брадва - сагар - секира - едно от любимите оръжия на амазонките, които също принадлежат към нашия етнос. Маджарите завоюват своята родина от българите по времето на княз Борис Покръстител - Панония е била българска провинция. Във вените на днешните унгарци тече българска кръв. Унгарската дума "полгар" - "гражданин" - произлиза от името "българин".
Народите ни са навеки свързани. И в същото време знаем много малко един за друг. Почти не се познаваме.
Тежко е, че цялото зло от което национално отговорни държавници като Орбан са успели да предпазят унгарския народ, вече се е стоварило върху България. Трагично за нас кънтят думите на унгарския политик Дюла Хорн в разговор с д-р Ханджиев през 2000 г.:
"Българите са много мил народ. Но трябва да призная, всеки път, когато съм бил в България, съм се удивлявал как тези хора могат толкова много да търпят! Та този трудолюбив народ заслужава по-добра участ!"
През 1996 г. българинът Радко Ханджиев открива една непозната, но родствена страна и се влюбва в нея. Разкъсвайки се между България и Унгария, постепенно се превръща в свързващо звено между тях. "Унгарски дневници" е израз на любовта му и към двете родини. Възхищение към едната, горест заради другата. "Ода за Унгария и елегия за България" - така бих нарекла тоя труд, "погълнал безшумно полвина живот", който днес вече е в ръцете на читателя.
Милена Върбанова
