На фона на кретенията в САЩ нашите страсти са като буря в епруветка.
Въпреки това не мога да не сложа точката на една истерия, развихрила се на стената ми вчера. След един мой пост ми се нахвърлиха два типа хора - вярващите във вековния произход на леденото хоро и НЕвярващите в ковид-вируса. Установих, че имат една обща черта - обичат България. Този силен патриотизъм ме кара аз пък да вярвам, че имаме бъдеще. Но ми се иска да помоля всеки, който изля гнева си върху стената ми - къде възпитано, къде не - да осмисли следващите ми думи. Ако желае, разбира се.
Според мен патриотизмът не започва със знамето на терасата. Нито със сълзата, тръгнала по бузата при песен на Валя Балканска. Патриотизмът не е в татуировката на Левски на рамото. Нито в кирилицата или картата ни от 9ти век.
Патриотизмът е любов към родината в сегашно време, единствено число. Тоест това означава да ти пука на кого си оставил България да я съсипва днес и на кого ще я оставиш утре.
И още - да гледаш деца, щото нямаме. Да ги учиш на правилен български и после да те боли, че ги пускаш в чужбина.
Да пазиш въздуха, дето заедно го дишаме и водата, дето заедно я пием. Да не се смиряваш с простащина и да се срамуваш от неграмотност.
Да не петниш името на страната си навън с личното си поведение. Да тачиш правото на другия да е друг.
Патриотизъм е да обичаш силно и да ти пука за България, ама не онази на Аспарух, Симеон или Ботев. А твоята, днешна България.
Опасното е, че крачката между патриотизъм и позьорщина е ей толкова малка. И се прави лесно.
Радослав Бимбалов
