Ровя се из старите прашни вещи, ровя се из старите прашни спомени и чета писма. Писма, които съм писала сякаш преди векове, когато в едни по-други времена общуването между хората тежеше като камък на мястото си, заради трудността на осъществяването си. От преспективата на съвремието ни то изглежда някак сакрално, като древен ритуал събиращ човешките тела, души, а и съдби. Да се разходиш до пощата, за да изпратиш мислите си на стотици километри от теб или да свириш с часове под прозореца на приятел, само и само да го видиш. Тогава любовта се преследваше не из фейсбук, а по уж случайните срещи на някоя приглушена от заника уличка. Сакралност.
И докато държа в ръцете си листовете хартия, пропити с мастило и спомени , се ровя в някогашните по детски наивни мисли, ровя се в някогашните детските надежди.
Искам да те чуя. Миг по-късно разговаряш с него..или с нея. Днес.
А тогава?
Човек познат на лист хартия. На нищо друго.
А, имаше едни времена, когато мислите пътуваха по-бързо от съобщенията. Когато чакаш седмица, две, три, за да получиш лист хартия, да го сложиш под въглавницата и да потънеш в мисли.
Имахме време да не реагираме. Имахме време да обмисляме. Имахме време да ценим казаното, защото знаехме , че имаме един лист, няколко страници, в които да поберем цялото си сърце. И го пускахме в плик , и то пътуваше . Пътуваше дни наред , за да стигне там, където нашите мисли отдавна се бяха закотвили и чакаха листа хартия , за да бъдат изказани.
Чета старите писма и потъвам в спомени. Унасям се в онези времена, когато да ти пише някой значеше нещо. Когато да кажеш нещо на някого, който е далеч от теб значеше толкова много.
И днес се чудя дали бих отговорила, ако получа писмо. Навярно бих се влюбила. Бих се влюбила, както съм се влюбвала тогава. Както се е влюбвало детето, което бях. В едно писмо. В ръцете държащи го преди да бъде отправено по пътя си към мен. Бих се влюбила в мислите кротко редени по листа хартия. Редени за мен, в трепетно терзание дали ще им бъде отвърнато.
И разгръщайки писмата си, си мисля, че стойността на едни отношения се измерва с усилията, които човек влага, за да бъдат осъществени. Какво коства на човек днес един контакт? Представям си, ако ни се налагаше да общуваме чрез листовете хартия...за колко хора отсреща бихме редили кротко думите си, бихме прилежно свили писмо и чакали с дни, дори седмици за отговор. Достъпността обезценява продукта.
И докато подреждам писмата в кутията, която само Господ Бог знае дали ще отворя отново до края на дните си, аз подреждам миналото си под ключ и с мъка се разделям с
онази любов, без която никак не можем.
Побираща се
във
едно писмо.
Персефона Коре
https://www.facebook.com/hkoemdzhieva
