- Кога за последно казахте „Да живее България”?
„Да живее България” продължава да звучи, да звучи в мен като вик вътре в мен за онази България, за която аз си мечтая, а не за тази, която е България на лумпените и бандитите, които превърнаха България в бедна и недемократична, страдаща държава.
- От какво искате да освободите България?
От всички онези, които дерибействат вече 30 годии лъжат, мамят и нагло управляват, и продължават да дерибействат в тази държава без ни най-малко чувство за срам и свян.
- Във Вашата мечта как изглежда България?
Това е България, за която говори Левски, България на Ботев, тази България възрожденската, за която мечтаеха всички хъшове и която на тласъци преминаваше през всички състояния на възторг, надежда и не след дълго много убита и омерзена, унищожена. Аз не знам дали сте избрали точния човек за този празник, защото от мен няма да чуете нищо добро за онова, което се случва в тази държава. От 30 г. повтарям едно и също нещо. Не е имало правителство, срещу което да не съм се борил.
- Не сме ли много силни на маса, а когато някой трябва да мине Дунава да се питаме кой да го направи?
Всъщност Дунавът на нашия народ е неговата кръчма, ресторантът, през който трябва да се премине от другата страна на Дунува, за да се спаси Левски и да се спаси България. Всичките добри пожелания, възторзи, ентусиазъм, революционно вдъхновение, свършват с ентусиазма на третата чаша. След което се прибираме кротки и тихи да си легнем на топло и да се молим да не са ни чули какво сме говорили.
- Народ ли сме?
Объркан народ сме. Ние сменарод съставен от много съставни части, различни народности. През този кръстопът кой ли не е минал, кой ли не е оставил нещо след себе си. И самата злощастна съдба на нашата история, която непрекъснато ни подлага на такива изпитания… Да не забравяме, че тайната защитна стена, китайската стена, която Тръмп се опита да направи сега – ние винаги сме били стената, която предпазва Запада от нахлуващите от Изток опасности. И затова сме събрали около себе си толкова много жлъч, и толкова много мъка, и толкова много мечти и надежди, че един ден няма да бъдем стена, а ще бъдем част от една друга общност.
- Надежди, че ще бъдем свободни, може би. А били ли сме някога свободни?
Аз мисля, че свободата сме я придобивали между 5 и 10 минути в някаква епоха. Освен личната свобода, което никой не може да ти отнеме. Личната свобода никой не може да ти отнеме, никой не може да отнеме моята лична свобода. Аз мога да избягам в Балкана, мога да да избягам на тавана на моята кооперация, и да се скрия в други страни, и да запазя свободата си, за да не бъда слуга на никого. Какво означава да си свободен? Означава да не си слуга, да не упражняват върху тебе собствените си безочия и собствените си стремежи.
- А чувствате ли се свободен?
Да, чувствам се свободен в този смисъл, , че аз не изпълнявам ничии стремежи, ничии задачи. Може да съм омерзен, но съм свободен.
- Не е ли бягство да отидете от едно пространство в друго?
Да, може би е бягство, но малко се изморих. Изморих се от собствените си стремежи, от собствените си желания нещо да променя. Сам не можеш да пробиеш Стената, а ние не можем да се обединим. И никога няма да стане.
- Защо?
Ами така. Уроците на историята са много показателни. Кога успяхме да се обединим? 90-та година да направим митинги от 1 милион души и само след две години да се изпокарат, да се издерат очите, да се се разделят на хиляда фракции и всичко от онова, което те проповядваха като великата идея на демокрацията, да се разпадне, заради техните низки страсти и мръсни интереси – да разпределят и да разграбят държавата. След което да се появят едни други спасители, които само след наколко месеца също да се изподерат и изпобият в разграбването на онова, което все още е останало, и до ден днешен те продължават да грабят от тая държава, в която нищо не е останало, но те намират какво да грабят. Те продължават да крадат и да грабят. Това е един октопод, който никога няма да се насити.
- Кажете ми, Вие хъш ли сте?
Какво означава да бъдеш хъш? Означава човек, който да мине през какви ли не хиляди изпитания като глад, бедност, мизерия и да продължава да таи в себе си чувството на надеждата, че един ден ще дойде времето да минем Дунава и да освободим тази държава. И май вече не съм хъш. Май загубих надеждата, че ще минем Дунава и ще освободим тази държава от игото на алчността, цинизма и бруталността.
- Ако трябваше да се върнете в онова време, на „Немили-недраги”, на „Хъшове”, какъв щяхте да сте тогава?
Мене сигурно много бързо щяха да ме утрепят много бързо. Аз не мога да се приспособявам, много съм избухлив и губя чувството за самосъхранение, и сигурно биха ме гръмнали много рано без да се замислят. Но иначе, ако бих оживял, сигурно щях да продължавам да се надявам, като тях, до последно, до смъртта в Сърбия. Изморих се да се надявам! Просто се изморих да се надявам. И вече май вече не се надявам.
Знаете ли, сега ми хрумва… Има един много глупав сериал, който върви по телевизията. Американски… Те всичките са ужасни. Но на ден в тази държава умират десетки хиляди хора от смърт, от старост, от болести. Лошото е, че на ден умират и десетки хиляди надежди. Заедно с надеждите донякъде умират и тези хора. И ние се превръщаме в държавата на живите мъртви. Защото човекът без надежда е почти мъртъв човек. Как живее човек без надежда? Отива, за да работи за да получи едни мизерни пари, с които да се опита едвам-едвам да изхрани семейството си, да се превърне в жертва на хиляди измамници, за да събере пари за Коледа или да купи подарък на детето си … / разплаква се/ Какъв е тоя човек? Полужив!
- С какви надежди се разделихте последно?
С всички надежди в България по отношение на държавата, по отношение на нейното развитие, на нейното бъдеще. С всички надежди. Всъщност, аз съм много черноглед, но черногледството ми е провокирано от положението, от мизерията на хората, които нямат много сили. Много хора ще ми възразят – ама, чакай сега, има толкова много успешни хора, има честни милионери, има млади хора, които просперират, успяват. Да, но за тези толкова не се замислям. Те са четири процента от тази държава, нали? Или шест процента. А останалите 94 процента са хора, които нямат толкова силна устойчивост и сили да се борят с арогантността и с прийомите и ходовете на цялата мафия, която ни управлява. Това са обикновени хора, които имат среден коефициент на интелигентност, които са от една средна провинция, които са от едно средно семейство, с едни средни доходи. На мен за тези хора ми е тъжно, как живеят тези хора. Тези четири – шест процента не ме интересуват. Интересуват ме останалите 94 процента.
-Какво трябва да се направи? Как да ви чуят?
Не мога да кажа… Кой да ни оправи, КОЙ /иронично се усмихва/… Безсмислено е.
- Така ли си представяхте развитието на театъра?
Разбира се, че не. Не искам да го квалифицирам… Театърът днес изгуби много от своята сила, евтини представления, евтини театри, низък продукт. Да се посмеем, за да забравим ужаса, в който живеем. Недостоен начин на прехрана на много хора.
- Какво бихте казали на онова момче от ВИТИЗ сега, ако можехте да му кажете нещо?
Ако не можех да го откажа, а не бих се и опитвал, защото мене всички се опитваха да ме откажат в моето семейство, както и аз се опитвам да откажа моите деца и те не се отказват, просто ще се опитам да го накарам да бъде честен и неуморен и да не си затваря очите, а да гледа на света и на театъра, и на изкуството си през очите на любимите ни автори – Чехов, Шекспир, Брехт, Мюсе, там да намира своите провокации да продължаваш да живееш, защото светът не дава много.
- Искам да поговорим малко за „Хъшове”. Направи ли Ви този проект приятели?
Ние бяхме буквално денонощно заедно. Последните няколко години се разделихме, защото пораснаха, публиката ги ухажва, но все едно – когато се съберем, събирателната точка си остава „Хъшове”.
Единствено смятам за моя заслуга, че успях да ги запаля за тази идея и те ми се довериха и след това в най-големите спадове и дупки, те не ме предадоха. В деня на първото представление аз нямах финал. Аз ходех по коридорите като луд: „Аз нямам финал!” и последните 10 минути бутате, носите, „ти – тук”, „ти – там” и финал. Зад кулисите им виках: „Иди наляво ,ти – надясно, кажи това, кажи онова”. И те са свикнали с моя начин на работа и друг път са свикнали да им викам зад кулисите – „не тук – там, кажи „Да живей България!”… И финалът беше 5 минути преди да се вдигне завесата. Публиката беше студенти, ученици, предпремиерно представление, викам си: „Това ще бъде ад!”. Не гъкнаха, свърши и 4-5 секунди пауза, преди да гръмнат овациите. Една пауза, в която си виках: „Край!”
- Вярно ли е, че имате клетва преди всяко представление?
Да, имаме. Тя не е много за пред публика. Чисто по български и по хъшовски, нашият фолклор е пълен с тия остроумия.
- Как се разделихте с Чочо Попйорданов?
Още 5 години по-рано започна да отсъства, в началото аз го замествах, след това Динката и не беше драма. Когато го нямаше, някой друг от нас го играеше Македонски. Отсъствието му от спектакъла не беше драматично, защото го бяхме отиграли. Беше драматично заради липсата на Чочо, защото той винаги е бил с нас, най-фанатичният поддръжник на представлението. Той беше този, който винаги преди представление, излизаше и крещеше: „Клетваааа!” – за да може всички да се съберат, да излезем и да си сложим ръцете.
- Сега кой я вика?
Динката, Валери, Руси Чанев, основните.
- На 22 март Ви очаква представление №300. Да очакваме ли нещо ново?
Да, да… сега сигурно пак децата, ще събера всички деца на актьорите и внуци, който има. Ще се опитам да помоля Захари Бахаров, ако има време от тотото, Митко Рачков също ще помоля, но и той стана звезда и не му е на нивото да играе дребни румънски сервитьори, но той е приятел и ще дойде, ако няма халтура някаква.
- Кажете ми колко време или колко пъти сте се изкачвал на върха?
На върха? Един-единствен път – бях в Китай и се изкачих на китайската стена. Китайската стена се качваше до някакви невъобразими висоти. Аз съм човек пушач и също употребявам алкохол, но съм и инат… и сме се качили сигурно 3 хиляди метра. Това беше преди 3-4 години моят голям подвиг, големият проблем обаче беше е връщането…
- Какво е за Вас Шипка?
Шипка е едни красив символ, който е като короната на нашата нещастна България. Шипка е короната на тая държава.
Цялото интервю може да гледате тук!:
https://btvnovinite.bg/predavania/tazi-sabota-i-nedelia/aleksandar-morfov-da-zhivee-balgarija-no-ne-tazi-na-lumpenite-i-banditite.html
afera.bg
