Това е поколението, което вика за помощ и за което трябва да мислим, за да я има България и утре
През тези дни обаче не мога да спра да си мисля за младите хора, които тръгват към живота, осъзнавайки, че той има и много тъмна страна. Едно смазано от напрежение и очаквания поколение, лашкащо се в крайности. Деца, пораснали без детство и влизащо в забързания, хаотичен и объркан живот, изпълнен с напрежение и несправедливост.
Много деца си отидоха в чужбина, но и много останаха.
В държава, в която ще трябва да работят, за да носят на гърба си цялата икономика, действаща при отрицателен прираст, да издържат с данъците и осигуровките си хиляди необразовани, социално слаби, маргинализирани.
България постепенно се превръща в страната с най-рязък спад между застаряващото население и хората в трудоспособна възраст. Има реална опасност в зенита на живота на младите днес, цялата система да гръмне, защото се отваря огромна яма между пенсионери и работещи. Просто първите ще са много повече.
Ще се вдигат данъци, доходите ще намаляват, защото няма да има квалифицирана работна ръка. Така без да усетиш, само на 20 години и вече се чувстваш на 30. Влизаш в 30-тата си година с мисълта, че си над 40.
Уж си млад, а сутрин се будиш като старец. После идват паник-атаките, депресиите, чувството, че животът те смазва. Родителите гледат безпомощно, сравнявайки днешния ден на децата си с тяхното лично вчера.
Но сравнение няма - всичко изглежда като една луда надпревара, в която се преследват материални придобивки в среда на липса на справедливост - и политическа, и обществена.
А нематериалното - то страда, линее, душата ти крещи, че така не може и животът не е това, което си мислиш, че е. Или което средата ти казва, че е.
Много трябва да си силен, за да запазиш младостта и усмивката си. Психиката на по-чувствителните, по-сензитивните понякога не издържа. Каква е рецептата - не знам. Само знам, че виждам все по-сериозни и угрижени лица на хората от моето поколение, а и това на по-малките. Всички изглеждат по-възрастни, по-недоволни, по-гневни и по-страдащи.
Това е синдромът на смазаните млади хора, поколението, което вика за помощ и за което трябва да мислим, за да я има България и утре.
Светослав Иванов
