СПАСИТЕЛЯТ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ (по разказа на Константина Корчева, потомка на легендарния знаменосец)

Константина Корчева е 45-годишна жена, с бърз и критичен ум, с дар на разказвачка. Учителка е по математика в СОУ "Марин Дринов" в София. Тя е единствената пряка наследница на прочутия опълченец Никола Корчев, който изкачва всички стъпала на българската национална революция - от личния бунт през комитетската обвързаност до апотеоза на Самарското знаме. Ето нейният разказ:

"Прадядо ми, Никола Пав­лов Корчев, е роден в село Гор­на Диканя, Самоковска епар­хия, през март 1836 година (спо­ред някои изследователи годи­ната е 1837 - бел. М.В.). Деветнайсетгодишен, взел мома от богата къща в Долна Диканя и се преселил там.

Корчо, така му казвали всич­ки, бил огромен мъж, два мет­ра, жилав, неукротим. Бурна на­тура, даже излязъл по него пря­кор в Долна Диканя - на буй­ните момчета им викали: „Тю, какъв си Корчоолу!" А Параш­кева, жена му, била дребничка, но прочута из района хубавица. Родила му четири деца. Прадя­до ми стопанисвал воденица. Тя дори и сега може да се види на брега на тамошния язовир. Ед­на вечер там се събрали младо­то семейство и бащата на не­вестата. Късно било вече, кога­то при тях се изсипали двама турци, пили ракия, а после под­гонили навън мъжете, да чакат пред вратата, докато „агите" се гаврят с младата Корчова жена и с дъщеричката му. Мъжете излезли и веднага нахлули об­ратно със секири в ръце. Съ­секли турците преди още да са посегнали на жертвите си и ги закопали край воденицата. Чу­дя се дали тая история не е възкръснала много по-после във Вазовото въображение. Поразчуло се, изглежда, за Корчовото кърваво отмъщение, затова той натоварил фамилията си на каруцата и заминал за Само­ков. Хванал се копач в медните рудници. Но в града не било като на село, прадядо ми се намерил сред група събудени българи, които отворили и не­говите очи за българското де­ло, за свободата, за църковната борба. Тук могъщата му снага, херкулесовите му сили, горе­щото му сърце прилегнали на мястото си. Българската общ­ност решила да изгони гръцкия владика Матей, викали му Де­ли Матей от Самоков. Теглили чоп и се паднало на прадядо ми да свърши тая работа. Корчо влязъл през нощта във владишката къща и извел йерея по бели гащи - оня вървял покорен като теле, смеел ли да се опъ­не. Прадядо ми го метнал на врата си, отнесъл го вън от града и го тупнал на пътя за Цариград. Рекъл му, че ако се върне, ще го стигне „наградата" на воденичарските турци, и го отпратил. По-късно, когато на прадядо ми се наложило да от­седне в Цариград, видял големи притеснения, сигурно било зас­луга на оня грък.

След позорното прогонване на владиката за Никола Корчев вече нямало място в Самоков. Той се грабнал с жената и де­цата, прекосил България по ди­агонал и се спрял в Русе. Бил техничар човек и лесно усвоил една модерна за онова време професия - локомотивен маши­нист (по линията Русе - Варна). Прадядо ми се води за първия локомотивен машинист в Бъл­гария. Затова днес част от ро­тата за локомотивни машинис­ти към Висшето военнотранспортно училище е наречена „Никола Корчев". Жп техникумът в София също носи неговото име. Дали от русенския, дали от по-ранен или по-късен период датира четничеството му с Филип Тотю, не знам със сигурност. Но след Освобождението войводата е разписал на дядо Корчо удостоверение, че се е подвизавал в неговата чета. Собственоръчният подпис на Филип Тотю стои под документа. В Русе прадядо ми вече е бил познат, заклет и верен комита. Семейството му се свързало в близко приятелство с фамилията на Баба Тонка. Като машинист на влака Русе - Варна той имал огромни възможнос­ти да превозва тайно революци­онери, оръжие, кореспонденция. Направил си хитроумно скри­валище от дърва и въглища, в него са пътували Левски, сино­вете на Баба Тонка, Панайот Волов. Но как се случва само - съдба! (нейните предизвика­телства обаче са били по сили­те на тоя канара-човек) - по време на някакъв пролетен празник, може и по Великден да е било, Корчо и жена му отишли, като повечето русенци, да се разходят из околнос­тите на града. Там един грък започнал да задява Парашкева, нахалствал, като мислел, че щом са българи, ще изтърпят всичко. Тогава прадядо ми го хванал, затиснал го с крак и го затрил с голи ръце като лалу­гер. Така отмъщавал той за честта си. Спуснал една лодка в Дунава и преминал на отс­рещния бряг. Когато започнала Сръбско-турската война, оти­шъл с мнозина още хъшове в Сърбия и се сражавал с турци­те.

Дошло голямото време. Ру­сия обявила война на Турската империя. Никола Корчев се включил в състава на Трета „знаменна" опьлченска дружи­на под командването на подполковник Павел Калитин. Та­зи дружина трябвало да издига и пази Самарското знаме. Мал­ко хора знаят, че то е ушито в девическия манастир на град Самара и че предназначението му е било да се развее в огъня на Априлското въстание. Бун­тът обаче бил потушен и мона­хините скътали знамето, дока­то удари неговият час. Когато се разнесла вестта за предсто­ящата война, игуменката Антониана го поверила на Алабин и Кожевников, кмета на Самара, които го отнесли в Плоещ и го връчили на Опълчението.

Прадядо ми участвал във всички преходи и сражения. Бил вече 40-годишен, дори надхвър­лял тази възраст, преклонна за войника според тогавашните схващания, но дядо Корчо ли е тоя, който няма да издържи? Знаел сякаш, че истинският му подвиг тепърва предстои, а всич­ки дотогавашни превратности са били само подготовка за не­го. На 19 юли 1877 г. се разра­зили боевете за Стара Загора. Около Самарското знаме се за­тегнала ръкопашна битка. Пад­нали един след друг трима зна­меносци и асистентът на знаме­то. То ту преминавало във вра­жи ръце, ту с цената на някоя българска или руска саможер­тва се връщало обратно. Подполковник Калитин го грабнал и развял, но турците забили но­жовете си в него и с тях го издигнали високо във въздуха, „на възбог" - така войниците нарекли тоя полет. Знамето би­ло изпокъсано и окървавено. Тогава Никола Корчев се вкопчил в него, откъснал го от дръжката, сложил го в пазвата си и с бой си пробил път до Ени махле. Поверил го на другарите си и паднал в несвяст. Оказало се, че има единайсет тежки рани и е загубил много кръв.

За подвига му го наградили с орден за храброст "Свети Георги" - IV степен. Стореното от него се пронесло по цяла България, нарекли прадядо ми Спасителя на Самарското знаме. Спасителят дълго се церил| по лазаретите, раните му мъч­но заздравявали, наложило се да се лекува и в Русия, а когато се върнал, войната вече била приключила. Така той стъпил на вече свободна българска зе­мя.

Семейството му още след случая с гърка се преселило във Варна. Прадядо ми отишъл там и купил къща, тя още стои непокътната на ул. „Димитър Кондов" - 35. За известно време пак подхванал занаята си на машинист. Включил се в благоустройството на Варна и на не­го до голяма степен се дължи разчистването на централните квартали, на чието място се изопва широката главна улица към входа на Морската гради­на, на която по-сетне се изг­раждат модерните къщи на за­можните варненци. Но дядо Корчо богатства не натрупал и паралия никога не се видял. Не­зависимо от това съгражданите му свято го уважавали и сут­рин, когато минавал по улица­та, дюкянджиите се надпревар­вали да го канят на кафе - за кадем и за престиж.

Никола Корчев имал рязък език, казвал кривиците на хора­та право в очите им, никога не скривал мнението си. Физичес­ки не се боял от нищо и душата му била свободна. Управници­те, с малки изключения, не пи­таели нежни чувства към него. Затова, когато помолил Народ­ното събрание да му изплати заслуженото увеличение на по­борническата пенсия, получил отказ под формата на красно­речиво мълчание (молбата е с дата ноември 1893 г.) По това време той наистина имал нужда от средства - жена му Парашкева осакатяла, а първородният му син станал жертва на злополука.

През 1902 година по всички краища на България отекнала новината, че за 25-годишнината на Шипченската епопея се подготвят невиждани тържества на връх Шипка. Тогава бил открит и осветен храм-паметникът при с. Шипка. Дядо Корчо и всички останали живи опълченци били поканени на заветния връх, облекли си униформите, нарамили пушките и се строили за парада. Дружно решили, че само Спасителят на Самарското знаме може да поеме в ръце светинята и да оглави строя като знаменосец. Засвирили тръбите, тръгнали опълченците в церемониален марш, отпред стъпвал Никола Корчев, изправен, грамаден, с дълга бяла брада, невъзмутим. Минали пред княза, пред офицерството, пред граф Игнатиев, който със съпругата и сина си Леонид пристигнал специално за тържествата, продължили през шпалира от представители на европейските дворове и правителства. Всички зрители били потресени, свещена тръпка минала през тях, завиждали на опълченците за духа и силата, която излъчва­ли. Сякаш старата възрожден­ска България се явила на върха и напомнила за себе си. В тълпата бил и художникът Ярослав Вешин. Образът на прадядо ми се врязал в него, преследвал го, много години не му давал мира. Най-сетне той писал на Никола Корчев във Варна, че би желал да го нарисува със Самарското зна­ме. Дядо Корчо се вдигнал, дошъл в София и влязъл право в ателието на Вешин, което се намирало на гърба на Военния клуб. В продължение на някол­ко месеца всеки ден точно в десет часа сутринта Никола Корчев в пълна униформа и със знамето в ръце заставал пред художника. Когато оти­вал на сеансите, софиянци се трупали на улицата да го гле­дат. Ярослав Вешин превърнал Никола Корчев в символ, слял навеки човека и знамето в едно цяло, предал цялата мощ и печал, която лъхала от тях, чувство, особено засилено от пустинния изглед на връх Шипка. Художникът добавил пейзажа по-късно, когато се изка­чил нарочно на върха и нари­сувал околностите от натура. Картината, завършена през 1911 г., станала толкова популярна, че и сега, когато някой каже Самарско знаме, в съзнанието на хората изниква не предста­вата за него, а образът на стария опълченец.

Често на сеансите в ателие­то присъствал Иван Вазов. Беседвали с прадядо ми, припом­няли си времена и чувства, све­щени за българите. Някои сти­хотворения на поета се родили като отглас от тези разговори.

Никола Корчев свършил дните си на 29 август 1921 г. Изпратила го цяла Варна, граж­даните носели ковчега му на ръце. По-късно, при премества­нето на варненските гробища през 1938 г., дядо ми събрал костите му в сандъче и ги по­ложил в храма костница на Шипка. Той е третият отдясно. Там спи навеки.

Вече споменах, че дядо Корчо е имал четири деца. Две от тях загинали трагично в млада възраст. Останали му синовете Иван и Атанас, от които само първият, моят дядо, създал по­томство и продължил Корчовия род.

Иван Корчев следвал в Берн и в Илменау, Тюрингия. Завър­шил машинно инженерство. В Швейцария срещнал една мла­да варненка, с диплома на би­олог от Сорбоната. Венчали се във Варна. От децата им оце­ляло едно момче - Никола, баща ми. Дядо бил модерен, цивилизован човек, убеден со­циалдемократ. Членувал в ком­партията, но винаги се оказвал между чука и наковалнята. Не­навиждал терора, болшевизмът му бил чужд. Властите го го­нели като комунист, комунис­тите го преследвали като опор­тюнист. Малко преди 9 сеп­тември цивилни полицаи му нанесли жесток побой пред очите на баба ми, която оне­мяла от стреса, легнала болна и през октомври 1944 г. почи­нала. Какво било изумлението на дядо ми, когато, вече при т. нар. народнодемократична власт, на едно партийно съб­рание засякъл своя най-безми­лостен инквизитор, който бла­годенствал в качеството си на партиен шеф. Възроптал, ра­зобличил го, но това струпало порой от беди върху собстве­ната му глава. Цели осем го­дини синът му Никола, моят баща, бил оставен без работа. А той беше възпитаник на Роберт Колеж, едва 35-годишен бе поел като заместник-директор Плевенската мъжка гимназия, най-голямата в Бъл­гария, която навремето е наб­роявала 2200 момчета. От него е тръгнала тая учителска жил­ка в нашия род.

За себе си какво да кажа? Възпитавали са ме да бъда българка, да мисля и преце­нявам със собствената си гла­ва, да не бъда роб и послуш­ник. Това може би ми е пре­чило да се издигам и обога­тявам, но друга аз не мога да стана."

В дома си г-жа Корчева пази скъпоценна реликва - стъклен сервиз за сладко с изящни купички, подарен на Никола Корчев от граф Игнатиев през паметната 1902 г. Всички останали вещи, документи и снимки са предоставени от баща й на Военноисторическия музей. Благодарение на неговия директор, полковник Петко Йотов, успях да се свържа с моята събеседница.

1996 г.

( Статията е включена в книгата ми "Злато за смет. Написана е през 1996 г. и е публикувана в тогавашния вестник на СБП "Български писател" )

Милена Върбанова