Това, което аз наричам любов и това, което ти наричаш любов...
Каква е вероятността да говорим за едно и също нещо?
Едва ли някой някога е дал определение на любовта.
Нашите чувства, усещания, душата ни винаги пътуват една крачка пред умението да ги изразим.
Затова ли се разминаваме?
Затова ли, усещайки любовта и опитвайки се да я материализираме , неминуемо я погубваме?
За сблъсък на любови ли говорим или гибелта й настъпва от желанието ни да я обясним и да бъде точно такава , както я разбираме?
Дали страхът, че ако й се отдадем, всъщност е страх от дулото на пистолет, който сочи в нас и който ние сме поставили в ръцете й?
И защо по дяволите е тази нейна мощ?
Защо я има?
Дали любовта е тук, дали я има, защото ни е нужна , за да се справим с нашия най-върл враг - егото ни?
Дали тези двамата не преплитат ръце и крака , не преплитат тела в един вечен танц, танц, от който се главозамайваме?
Завива ни се свят и бързаме , бързаме да разделим тази двойка, да погубим единия, а може би и себе си.
И рано или късно се изправяме пред избора кого да хванем по ръка - егото или любовта.
Защото такова състояние като вечна война няма.
Има затишие . Има примирие, но рано или късно единият ще бъде победен.
А до развръзката вярно в живота до нас крачат едно полуего и една полулюбов, хванали под ръка един получовек .
Персефона Коре
