Помните ли онази сладникава песен на Скорпиънс, по която цяла Европа ронеше сълзи с падането на стената в Берлин? Една съвсем обикновена рок-балада се превърна в химн на най-голямата промяна, случила се в източната част на континента, след Втората Световна Война.
Има един любопитен момент с тази песен, свързан с нашата, родна реалност. „Вятърът на промяната“ е записана от Клаус Майне през 1990, а излиза в началото на 1991. Но още в края на 1988, на конгрес на ДКМС (за по-младите – младежката комсомолска организация) нашият вожд Тодор Живков измисли заглавието на песента.
Да, не се шегувам. Тогава присъствах в зала 1 на НДК, в ролята си на гост от страна на пловдивската пионерска организация. Като истинско хлапе бях впечатлен единствено от вградените тонколони в гърба на всяка седалка. На сцената се изреждаха някакви надъхани застаряващи младежи, рецитиращи скучни лозунги, които аз откровено не слушах. Но излизането на Тодор Живков, естествено, нямаше как да пропусна.
В типичния си стил, който смятах за неподражаем преди да видя премиера Борисов, другарят Живков караше аудиторията да избухва в добре отработен шумен смях, на равномерни интервали. Понеже говореше на младежи, вождът реши да обясни малко по-простичко най-важната тема, която вълнуваше всички. Облегна се на катедрата с двете си ръце и каза:
- Знаете ли какво е перестройката?
Никой не смееше да каже, че знае. Живков оглеждаше залата със странна усмивка. Зад дебелите лупи на лицето очите му изглеждаха отвратително различни.
- Перестройката, уважаеми другарки и другари комсомолци… е като ветъра. Като задуха – ти се навеждаш…
И тук той наистина се наведе. Въпреки възрастта си направо се завря под катедрата. Залата притихна, не знаеше още кога трябва да се смее. Живков се изправи ухилен:
- …навеждаш се… и като премине ветъра… се изправаш.
Ето тук се смяхме. Ама така, дълбоко, дружно издухме стените на огромната зала 1 със смях.
Година по-късно другарят Живков беше отнесен от тоя вятър. Дойде му толкова изневиделица, че когато го освобождаваха публично от поста очите му изглеждаха съвсем различни, не само заради очилата.
Тогава бях малък и не можех да преценя точно какво е вятърът на промяната. Мислех си, че това е ураган, който сваля стени като онази в Берлин. Само че ураганът е нещо, което можеш да предвидиш, да усетиш, да чуеш и видиш. И да се скриеш – под катедра на трибуната, например. Вятърът на промяната е друг вятър. Той е фин полъх - инатлив, упорит и достатъчно хитър, за да преодолее всяка преграда.
В България духа от известно време. За щастие не е ураган. Защото онези, които се плашат от този вятър, ще се опитват да се скрият зад катедри, джипки или едри туловища на грозновати олигарси. Вятърът на промяната е задухал и ще събори каквото трябва. Бавно, методично, както умее само той.
Но ние с вас трябва да спрем да се занимаваме с безсмисления спор „кой от нас е пуснал този вятър?“. Или пък да душим с нос нагоре и да даваме високомерна оценка на какво мирише вятъра - на крем брюле или на развалени яйца. Вместо това можем да му помагаме. Да сваляме с ръце и думи прегради, както бутахме онази стена в Берлин. Да късаме невидимите въжета, с които са вързани зависимите хора. Да отваряме вратите един към друг.
Промяната, уважаеми фейсбук емигранти, не е нечия собственост. Промяната е вятър и като такъв той има нужда само от едно единствено нещо: Свобода.
Радослав Бимбалов
