ЖИТИЕ И СТРАДАНИЯ НА ПОП ГРУЙО БАНСКИ 147 години от избухването на Априлското въстание

Написах следващите редове по разказа на г-н Иван Груев, правнук на легендарния поп Груйо Бански - една от най-колоритните фигури на Април 1876 г. Той ми прочете фрагменти от ръкописните спомени на своя баща, както и от книгата на самия поп Груйо "Епопея на Априлското въстание", написана в стихотворна форма и публикувана през 1939 г. от журналиста Звезделин Цонев като дял втори на публицистичната му творба "С кръст и меч".

 

Описват прадядо ми като мъж с властна, налагаща се външност - на ръст по-скоро нисък, но с широки плещи, с гъста черна коса и брада, с черни очи, от които бликат пламъци, със силен и звучен глас. Имал е своеобразен характер - весел, разговорлив, присмехулник, но нетърпящ възражения, ръбест и дори деспотичен. Цялата сила на личността си - и широтата на духа, и диктаторската жилка в него - е влял в една страст - свободата на България.

 

В кръщелното му пише, че първородното мъжко отроче на Тренчо и Стана Груеви от село Баня, Панагюрско, е добито през 1836 г. и му е дадено име Григор. Но той за цял живот възприел ума­лителното Груйо и така се подписвал. От як бъл­гарски корен е - на овчари и мутафчии. Осемго­дишен го дали при прочутия майстор Леко Брънчев - мутафчия като баща му, но и учител в килийното школо. За две години родителите раз­брали, че момчето показва повече прилежание в четмото и писмото, нежели в тъкането на козяци. И решили да го подготвят за поп. За да свикне с храма и църковния ред, Груйо станал помощник на клисаря в местната черква, а сетне, със застъпничеството на чичо му Лулчо Капзамалина, го изпратили в мъжкия метох в Самоков, където залегнал да се ограмоти в богослужебна­та книжнина. Като свършил учението си, върнал се в Баня и три зими даскалувал. Събирал книги за селската библиотека, пеел с мощния си глас в черквата. При­печелвал и от стария мутафчийски зана­ят. Трябвало да събере достатъчно пари за свещенически одежди и такса за ръко­полагане. Ето защо го изкушила по-голя­мата учителска плата, която му предло­жили овчеполските села Ферезлии и Кавакдере. Работил там до 22-годишната си възраст.

 

В началото на 1858 г. се венчал за банската мома Нейка Мутева. Сега, вече женен, имал право да се запопи. Предс­тавил свидетелство за свещеническо дос­тойнство от пазарджишкия изповедник йеромонах Игнатий Рилец пред тогаваш­ния пловдивски владика Паисий. Той го ръкоположил под името поп Григор (Гру­йо) Тренчев, изпращайки го за още пет години - този път като божи служител в овчеполските села. По-късно прадядо ми се върнал и станал поп в родното си село Баня.

 

Но сърцето му било празно. Или, по­-точно, било пълно до пръсване с бурни въжделения, които пъдели далеч църков­ното смирение и семейното доволство. Пък и някаква прокоба не му дала време да се нарадва на голяма фамилия и грижовна стопанка. Жена му се поминала млада, след като родила пет деца, три от които погинали невръстни. Останали му две момичета, първото и третото - Димитра и Ана. Тъкмо тази Ана е моята баба, майка на баща ми - от нея е дошла поп Груйовата кръв в нашите жили. По време на въстанието тя била още малка, а осемнайсетгодишната й сестра ще да е оная люта мома революционерка, заради която Захарий Сто­янов е засукал своето ергенско мустаче, когато отседнал в поповата къща. Но З.Стоянов греши, съобщавайки, че там го е посрещнала и нагостила попадията. Като свещеник, веднъж овдовял, поп Груйо не е имал право на повторен брак. Той поканил кумците си Симеон и Стайка Младенови да живеят при него и да стопанисват дома и имота. Стайка отгледала сираците. Освободен от тежката житейска хватка, поп Груйо се озовал с развързани ръце на прага на великите събития, чийто тътнеж усещал отдавна и към чийто ход копнеел да се приобщи.

 

През 1872 г. у Стоян Каралеев, приятел и ком­шия на поп Груйо - къщите им са една срещу друга, дели ги селската рекичка - се отбил Васил Левски, комуто Стоян бил стар познайник. Цяла нощ Левски разговарял с банските патриоти, сред които бил и попът. На утрото си заминал. Коми­тет тогава не е бил основан, но в гърдите на поп Груйо пламнал пожар за десет комитета. Нямал мир и покой. Нищо не можело да уталожи огром­ната му възбуда. 

 

Роден в робство, живеещ сред почти ненарушимата селска глухота, далеч от ки­пежите на интелигенцията, той се гърчел от не­търпение, дирел посоката, знака. Вече 40-годишен, през февруари 1876 г. дочакал идването на Бен­ковски и чул заветните думи. Душите на мнозина били узрели, затова без бавене се създал револю­ционен комитет. За председател бил избран поп Груйо Бански.

 

Бенковски дълбоко се привързал към прадядо ми, осъзнавайки приликата между техните две целеустремени и властни натури. Той наложил безпрекословно на панагюрските въстаници да се закълнат във вярност на делото не пред някой от многобройните свещеници от Панагюрище, а пред поп Груйо от село Баня. Поп Груйо да приеме свещената им клетва и да я възнесе към Бога. Панагюрци се мръщили, но нямало как - склони­ли. И прадядо ми с гордост писал в своята „Епо­пея":

 

Бенковски като орел на тепето се изпъчи

 

и поп Груйо пред него на тепето се качи.

 

Поп Груйо честний кръст в ръката зима

 

и дългата сабля от ножницата изтръгна...

 

„Сега ще почнем първо от хилядника

 

и така ще стигнем даже и до десятника.

 

Всеки един под оръжие ще да мине

 

и честния кръст и саблята ще да целуне,

 

в името Божие ще да се закълне

 

и всеки тези думи ще да изрече:

 

Тако ми свято име Божие,

 

тако ми светлост и оръжие,

 

тако ми майчино сладко е мляко,

 

за свободата и отечеството да умрем юнашки.

 

До последна капка кръвта си ще пролея,

 

дорде врагу и тиранину не одолея."

 

По-късно, в най-честития ден на Априлското въстание - в мига на освещаване на знамето в Панагюрище - пак по внушение на Бенковски, но и с правото на деен бунтовник, прадядо ми три­умфално яздел като патриарх пред братята си свещеници, които крачели апостолски подире му.

 

Поп Груйо е заклел Великото народно събрание на Оборище. Опитал се да му вдъхне и собстве­ната си надежда: „Свирепо агарянство ще се съпротиви, но Северът към нас ще се умилостиви". „Северът" - т. е. Русия. Бил е яростен русофил, с безхитростното и чисто народно доверие в руската сила и любов. Накрая произнесъл пред народните представители своето „Верую", най-съкровения си зов, утаяван десетилетия и изречен в съдбовния час:

 

Верую в единного хъша балканского небо и земли.

 

Видим же и все мръсни турци да не видим.

 

И в единного Господа Исуса Христа -

 

да погибнат врази до конца.

 

 

Предателството на Оборище заклеймил по свой начин:

 

"Онзи сребролюбивий за трийсет сребърника продаде Христа,

 

а този - народното събрание за чест и хвала.

 

И турци го много възлюбиха и уважиха,

 

от любов и собственото му име промениха.

 

Догде му казваха Ненко чорбаджи,

 

сега му думаха Гундураки челеби.

 

А другата година още повече го наградиха -

 

от два куршума на гърдите ордени

му закачиха".

 

По поръчение на войводата поп Груйо събрал от Баня и близките села около триста души, с които сформирал Банската чета и с нея обикалял из района, сражавал се с турците, про­гонвайки ги от юрушките махали, повдигал духа на българското население. Когато кървавият заник на бунта станал явен, Бенковски по нарочен куриер изпратил писмо до верния си другар. Съ­държанието му останало тайна. Попът не поже­лал да го прочете гласно. Само викнал: „Груйо от България не мърда!" Затова мисля, че е било увещание да напусне българските предели. Такива са били намеренията на Бенковски и хората му, когато започнал погромът. Прадядо ми обаче ре­шил да срещне надвисващия ятаган с открити гърди. И понеже бил страшно вироглав и високо­мерен към опасността, станало така, че залавяне­то му се превърнало в почетен ритуал.

 

В с. Баня се разположила турска военна част. Офицерът обявил, че ако въстаниците от Банска­та чета сложат доброволно оръжие, косъм няма да падне от главите им, а ако се противят - ще изколи всичко живо и ще запали селото. Познат ход, затова четниците не му повярвали. Но не можели и дълго да се крият. Крайният срок на ултиматума наближавал, гласчетата на изпратените дечица-глашатаи кънтели по горите, сърцата на мъжете се късали. Агата чакал в кръчмата. Тогава поп Груйо застанал начело на четата си, слязъл в село, оставил хората пред кръчмата, а сам бутнал вратата и се изправил пред офицера. Казал му: „Аз насила накарах селяните да тръгнат с мене. Те са невинни. Аз ще отговарям!" Припомнил му огласеното обещание за помилване. Турчинът пуснал всички да си вървят по домовете. Прибрал се и поп Груйо.

 

Няма обаче нищо по-съмнително от турското рицарство. Волю или неволю същият офицер много скоро арестувал поп Груйо (за добра чест - него единст­вен) и го изпратил в Панагюрище. След жестоки изтезания и заедно с други плен­ници прадядо ми бил отправен в Пазарджик. В тамошния кауш го посрещнал циганинът Хасан („Хасан, който зарад мен остана незаклан" - отбелязва поп Груйо в спомените си, припомняйки смър­тната присъда, издадена от панагюрски­те въстаници над българомразеца Хасан и други цигани, която в последния мо­мент била отменена). Незакланият Хасан подложил вързания поп Груйо на чудови­щен побой, след който прадядо ми много трудно се възстановил въпреки издръж­ливия си организъм. Поредната спирка в това ходене по мъките бил Пловдив. Ка­дъни, дрипави турци и турчета наваляли като глутница върху окования папаз-комита, прочут враг на царщината, заплювали го, замеряли го с камъни и боклуци, изливали отгоре му правоверното съдържание на ибриците си. Разпитите и мъ­ченията продължили и в пловдивския зат­вор, всеки ден пред очите на прадядо ми бесели осъдени въстаници, но за негов късмет по това време пристигнала международната коми­сия, която се застъпила за него в качеството му на духовно лице. Освободили го и той се върнал в село. За кратко. При обявяването на Руско-турската война през 1877 г. поп Груйо пак бил арестуван, прекаран през затворите в Одрин и Цариград, изправен пред съд и осъден на вечно заточение в Коня, Мала Азия. Но събитията вече не следвали, а летели. Русия изтръгнала голямата си победа, България била освободена и погреба­ните в малоазийските зандани отново възкръсна­ли за живот. В записките си прадядо ми се диви що за чудо е турчинът: тия същите, които го плюели и биели в пътя към заточението, сега, на връщане, му стрували теманета доземи.

 

Връщайки се в отечеството, поп Груйо и един негов приятел се отбили в Сан Стефано да посъзерцават победоносната руска войска:

 

„Тамо множество руски войски видяли,

 

дето в живота си руси не биле виждали.

 

С голяма радост любимите избавители като видели,

 

от драгост азиатските тъмници и страдания, забравили..."

 

 

Когато след безкрайни митарства стигнал родното си село, поп Груйо бил посрещнат от всички жители, а децата пеели песен, сътворена в негова чест от учителя, която започвала така: "Добре дошъл, ах, страдалче, зарад наш народ..."

 

Вече казах, че Поп Груйо е имал две дъщери. По-младата, Ана, се омъжила за Иван, син на водача на въстанието в с. Поибрене, Делчо Оливеров. Не се водили дълго, развели се, въпреки че от брака им се родили син и дъщеря. За да подпомогне материално внуците си, поп Груйо ги осиновил. Така нишката се скъсява и макар че според природния закон, аз съм негово четвърто поколение, номинално съм негов внук. Макар че съм наследник по женска линия, нося неговото име. Голяма разлика няма, защото всички, които произлизаме от поп Груйо, сме взели неговия непреклонен барутен нрав.

 

Прадядо ми си останал такъв до старини. На 20 април 1901 г. в Панагюрище било организирано тържествено честване на 25-годишнината от Април­ското въстание. С големи салтанати за юбилея прис­тигнал бившият скопски митрополит Теодосий, пъл­номощник на пловдивския митрополит Натанаил, който отсъствал поради заболяване. Преди големите тържества Теодосий събрал в салона по-първите граждани, свещениците от околията и църковните настоятели.

 

Докато се леело подготвеното му слово, навън се разшумяла многогласа тълпа и го заглуши­ла. Вцепенен, владиката мернал през прозореца един непознат поп, гордо възседнал алест кон, с гола сабя в ръка, с комитска форма и калимавка на глава. След него яхал наперен байрактар, развяващ високо зна­мето на Банската чета. Подир тях вървели десетки въодушевени младежи и нявгашни поборници, а най-отзад вдигали олелия дечурлигата.

 

Манифестацията била шумно аплодирана от гражданството. Обясни­ли на Теодосий, че поп Груйо, възседнал Алчо, иде, както всяка година, за празника, че прави обичайно­то си шествие по главната улица, а сетне ще свърне към Долната чаршия, където трябва да се проведат тържествата. След това, както всяка година, цялото войнство ще се отправи към Оборище.

 

Владиката не вярвал ни на очи, ни на уши. Сурово повелил да извикат невероятния свещенослужител. Поп Груйо хвърлил поводите в ръцете на байрактаря, влязъл и вежливо се поклонил на архиерея и на всички при­състващи. Но Теодосий кипнал: „Вие, дядо попе, имате ли разрешение от Вашия владика да се явявате тъй облечен?" При което поп Груйо рипнал като ужилен и прогърмял: „Аз? Да искам разрешение? Когато главата ми беше в торбата, нямаше кой да ми дава разрешение. Ако исках разрешение от Натанаиловци и Сатанаиловци, България не щеше още да се е освободила и ти нямаше да си тук!" Блъснал вратата, метнал се на Алчо и отпрашил с хората си за Оборище.

 

Историята има продължение. След кончината на Натанаил Пловдивски мястото му заел Теодо­сий. Неотложни духовни дела го довели в село Баня. Банските големци му приготвили угощение и нощувка. Къде? В къщата на поп Груйо. Тъй било редно. Само че на попа не казали. В плана бил посветен синът му Делчо, т.е. внукът му, моят баща. Споменал той на поп Груйо, че ще срещат у дома си Негово Високопреосвещенство, но по­път отсякъл: „Който го е канил, да го среща. Без мене." И се затворил в пристройката. Пристигат кметът, даскалът и останалите първенци, водят Теодосия, настаняват го на трапезата в попската къща. Тъкмо да отпочнат, владиката пита: „Кой е домакинът?" Споглеждат се, отговарят с поло­вин уста: „Поп Груйо." „Де го?" „Затворил се е в пристройката." „Нека дойде." „Не ще."

 

Владиката се слисал. Вдигнал се и потропал на пристройката. Баща ми не посмял да иде с него. Знаел характера на попа. След много тропане поп Груйо вдигнал резето. Какво са си казали вътре - не е ясно. Едно се знае - владиката Теодосий поискал прошка от поп Груйо за тесногръдото си и недостойно поведение на празника. И поп Груйо склонил да го опрости, но чак подир четири часа. Вече в полунощ излезли двамата под ръка от пристройката и седнали на трапезата. От тоя ден, отидел ли владиката на обиколка из областта, през пет села да е, все ще прати карта с поздрави на поп Груйо, по-наблизо ли минел, все ще се отбие да му погостува.

 

Прадядо ми е бил дълбоко верующ и чист човек. Но догмите не е уважавал въпреки свещеническото си знание. Не постел, правел си весели майтапи със светците - като оня във Финджековата кръчма в Панагюрище, когато призовал първо св. Георги, после св. Димитрия, а накрая и вси светии да го качат на Алчо. Пък те с общи усилия го прехвърлили през коня, та трябвало сам Господ да се намеси и да тури присмехулника поп на седлото. 

 

В религиозността си поп Груйо правел разлика между божествени принципи и църковни постановки. Преди смъртта си той се възбунтувал срещу традицията, налагаща тялото на свещеника да пренощува в черквата и да бъде погребано край нея: "Не ща да ме прескачат цяла нощ котките в черквата. Като умра ще се заровите на Оборище, а ако не позволят, нека легна при моите близки покойници и при бойните ми другари." А който би се съпротивил на волята му, той го анатемосал с едно: "Мамка му!"

 

Поп Груйо е единственият свещеник от нашето село, погребан в скромното селско гробище.

 

1996 г. 

 

( Статията е отпечатана за пръв път във в. "Български писател" )

 

Милена Върбанова