Злото е разпростряло тъмната си сянка и бавно изсмуква душите ни

Вече не мога да пиша за действителността, която ни заобикаля.Може би защото се чувствам като затворник в 111000кв км земя, която някога наричахме " рая".

Злото е разпростряло тъмната си сянка и бавно изсмуква душите ни.

Не вярваме в нищо, защото погребаха истината.

Не мечтаем, защото изтръгнаха надеждата.

Не дишаме , защото си нищо без справедливост.

Като под стъклен похлупак сме / като оня, под който поставиха Иванчева и Петрова , лишавайки ги от правото да бъдат хора/.Крещим, разраняваме ръцете си от блъскане по дебелите стъклени стени, гърчим се от унижение и болка...Само ние чуваме гласа си .Преглъщаме сълзите и продължаваме, докато се отпуснем изнемощяли и осъзнаем, че няма кой да ни чуе, че никой не иска да ни чуе, че сме обречени..

Толкова е безнадеждно, че се примиряваме.Вече няма какво повече да губим освен живота си.Но това така или иначе ще се случи.

Тогава винаги избухва огънят - онзи,който ще изпепели действителността.

Блъскам стените на стъкления похлупак и знам ,че сме много.Ние чуваме гласовете си, познаваме болката и ще се изправим заедно, когато няма какво повече да губим.Близо е - отнеха ни почти всичко и с всяка стъпка се приближават към края.

Важното е да не заспиваме....