ДЪРВОТО НА КАРАВЕЛОВ

Миналият април се озовах в Копривщица. Бе леден ден. Реката димеше от студ. Минах по улиците, пълни с рехава мъгла. Къщите изплуваха и потъваха. Сякаш ги въртеше театрална сцена. Нямаше жив човек. Спрях пред къщата на Каравелов. Портата бе отворена и влязох. Стоях в двора и си представях движението на Каравелов по обичайните му маршрути. От мъглата, която бе сгъстена в двора, изплува една възрастна жена. Застана до мен. Прекръсти дървото и му каза „Дано няма замръз. Да не те ослани“ и се обърна към мен: „ Крушевото дърво. Той го е засадил. Каравелов. “

Погледнах дървото. После жената. После пак дървото. За Бога! Значи той му бе дал живота. И отгледал. Значи си бяха разговаряли. Значи то му бе подарявало своите четири сезона! После за миг си представих и Каравелов, който в тоя миг – в пространството на едно друго време – бе застанал безплътен на мястото на жената, гледаше дървото с тревожните й мисли и направи същия бавен молитвен кръст.

Недялко Славов