Правителството на САЩ днес обича да се преструва, че е вечният защитник на политическата независимост на страните, които някога са били зад Желязната завеса. Това, което често се забравя обаче е, че в дните след падането на Берлинската стена Вашингтон се противопостави на независимостта на съветските републики като Украйна и балтийските държави.
Всъщност администрацията на Буш открито подкрепи усилията на Михаил Горбачов да задържи републиките в Съветския съюз заедно, вместо да позволи на СССР да се децентрализира в по-малки държави. Режимът на САЩ и неговите поддръжници в медииге заеха позицията, че национализмът, а не съветският деспотизъм, е истинският проблем за хората от Източна Европа и Кавказ.
Всъщност в случая с Украйна президентът Джордж Буш-старши дори пътува до Киев през 1990 г., за да чете лекции на украинците за опасностите от търсенето на независимост от Москва, като същевременно осъжда зараждащата се националистическа заплаха.
Днес подкрепата на национализма е любимо злодейство на рупорите на Вашингтон. Тези издания рутинно изказват мнение за опасностите от френския национализъм , унгарския национализъм и руския национализъм. Често се вижда как терминът „национализъм” се прилага по начини, предназначени да направят термина отвратителен, както „белия национализъм“ в самата Америка. От друга страна, когато национализмът е удобен за Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) и нейните европейски послушници, ни се казва, че национализмът е сила за добро. По този начин режимът на САЩ и основните медии като цяло се преструват, че украинският национализъм, и дори украинският бял национализъм - или не съществува, или трябва да бъде възхваляван.
През 1991 г. обаче САЩ все още не са решили, че ще плащат щедро за активно насърчаване на национализма – стига той да е АНТИРУСКИ национализъм. Така в онези дни откриваме, че режимът на САЩ застава на страната на Москва в усилията да задуши, или обезкуражи местните националистически усилия да скъсат със старата съветска държава.
Начинът, по който се разиграва е интересен казус както за неудобната днес администрация на Буш-старши, така и във външната политика на САЩ преди появата на еднополюсната американска либерална хегемония.
При произнасянето на тази реч Буш по същество действаше като посланик на Горбачов и той ясно подкрепи „Всесъюзния договор “ на Горбачов, който трябваше да създаде нова, просветена версия на Съветския съюз, която ще замени стария СССР. Но ако Съветският съюз щеше да се държи единен, това щеше да изисква участието на украинците.
Това не се случи и Foreign Affair заключи през 1992 г.: „Украйна, водена от президента Леонид Кравчук, в крайна сметка провокира разпадането на Съветската империя: отказът на Украйна да подпише съюзния договор на Михаил Горбачов ускори разпадането на СССР“
Тогава САЩ многократно предупреждаваха за опасностите от отделяне на бившите рупублики и заплахата от национализъм, а политическата линия на Вашингтон изглеждаше, че старият Съветски съюз може да бъде реформиран в нова голяма държава, в която демокрацията ще държи литовците, украинците, азербайджанците, арменците и безброй други етноси заедно.
В крайна сметка, от гледна точка на Вашингтон, краят на голямата държава нямаше да е прераждане на свободата, а избухване на „хаос“ и „нестабилност“ както и стана в действителност. Тогава Москва беше третирана като далеч по-голям приятел на Вашингтон, отколкото националистите в Киев, или Рига.
Паниката около последиците на национализма в бившия СССР обаче не продължи дълго. Вашингтон се обърна, когато осъзна, че може да удължи своя „еднополюсен модел“ чрез разширяване на НАТО — въпреки обещанието да не разширява НАТО на изток . След като стана ясно, че национализмът може да бъде впрегнат, за да служи за целите на експанзионистите от НАТО, тогава национализмът се превърна в характеристика на „суверенитета“ и „реда, основан на правилата“. Но, както видяхме с лошото поведение на поляците и унгарзите да контролират границите си и да отстояват независимостта си от Брюксел, национализмът е непоносим винаги, когато създава неудобства на Европейската комисия или Белия дом.
Светослав Атаджанов
