СУТРИН В СЕЛО

- Чета та, чета та! 
Баба Атанасица, която ми казва това, седи на пейката и около нея са каси, шишета, големи макари от медна тел, зад гърба ѝ има стар дувар с мъх и бръшлян, а пред нея е Балканът – горд, величествен, хайдушки.
- Чета та, чета та.
И аз разбирам, че баба Атанасица иска да ми каже, че ме чете – мене, по вестниците. „Чета та, чета та“ е нещо като диалектна омонимия – „чета“ с ударение на Е в нашия край е форма на глагола чета, а „та“ е местоимението ТЕ. Това ми обясниха хора, навътре в граматическите тънкости на езика.
Става ми смешно, защото улавям една велика игра на думи – неосъзната, велика и тъжна. „Четата, четата“ може да се приеме и като блян, мечта по някаква хайдушка чета, която ще се яви в горите и ще освободи горите и планините от огън и буболечки, а селата и хората - от изчезване.
А „чета та, чета та“ си е просто четене на вестници. Ако можеше четенето на вестници и написаното в тях да се превърнат в хайдушки чети, щеше да е голяма работа. Балканът и земята ни щяха да светнат, преродени и пълни с живот. 

Но вестниците спряха да освобождават народа. Няма ги ония времена, в които вестниците освобождаваха народа, нищо че ги издаваха отвъд Дунава и в Цариград. 
Сега вестниците ги карат в едни пакети, пристегнати така силно с пластмасови връзки – като със свински опашки , че да се чудиш това вестници ли са, или овързани едно за друго безпомощни същества. И поне по нашия край вестниците винаги са огънати отстрани при ристягането и сигурно това е причината да не могат да се превърнат в чета, която да наказва самозабравилите се и да въодушевява тези, които имат нужда от въодушевление. 
Вестниците имат нужда от въздух, от място, макар че и те вече са обречени на изчезване и няма да е далече денят, в който това „чета та, чета та“ – в смисъл че „чета това, което си написал във вестник“, изречено от бабичката, няма да има смисъл и няма да съществува. 

Баба Атанасица е културна жена и както казваха старите писатели – културна от само себе си и от природата. А сега се е сляла с пластмасовите бирени каси, с големите макари за медна тел, с боклуците, с фасовете, с дъха на урина, с непоносимата жега и понякога – сутрин и вечер – с десетината кози, които слизат по улицата, а после се качват обратно по улицата.
Ако тия десетина кози могат да бъдат приети като хайдушка чета, то това ще е последната хайдушка чета, която може да бъде видяна. Нищо, че повечето от козите са без рога. 

Николай Милчев