“...не може да бъде оставено злото да си мята полите и вятърът да му вее косите, защото този народ, с тази история, с тези качества, с тази наследственост, с тези хромозоми, не заслужава съдбата, която има...”
На 21 май гост в предаването „Не се страхувай“ с автор и водещ – Васил Василев, бе един от стожерите на българската духовност, един от най-големите писатели на всички времена, човек, чието име е направило България известна по целия свят и особено в литературните кръгове, човек, когото чужденците сравняват с Омир, с Шекспир, в нашия регион с Казандзакис, с Иво Андрич – българският рицар на словото академик Антон Дончев. Ето цялото интервю на Василев с писателя, излъчено на 21.05. 2018 г. по телевизия Евроком.
В. ВАСИЛЕВ: След два дни е великият български празник – 24 май, Кирил и Методий, „Върви народе възродени“, накъде върви българският народ?
А. Дончев: Каквито и прилагателни да измисля за този празник, няма да мога да определя значимостта му, защото това е рожденият ден на българския народ. Ние имаме щастието или проклятието да сме родени от Словото. Преди да се роди славянската писменост, българското писмо, преди да бъде преведено Светото писание на разбираем за обикновените жители на Балканския полуостров език, България е имала население, което по никакъв начин не е народ, в което съвършено ясно са се откроявали траки, славяни, прабългари, всеки с езика си, всеки с културата си и тогава се ражда Словото и ги обединява. 120-150 години след раждането на Словото, на Балканите живее българският народ, говори български език, чужденците го наричат български и започва нашият път през вековете. И скоро след това се случва второто чудо - тая светлина, която избликва по българските земи, този огън, тази клада, която се разпалва, пламъците тръгват на Изток и пламва Русия, пламват племената, които населяват сегашна Украйна, и това Слово, усвоено в началото от 2-3, да кажем 5 милиона души, изведнъж става писменост на 250 милиона души.
ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: И все пак ние сме в една много странна позиция. Всички чувстваме трудностите, в които сме изправени. Аз ходя из книжарниците, обичам книжарниците. Трудно в тях може да се намери книга на българските класици. Те са забутани някъде на рафтовете и човек трябва да пита къде може да си купи Йовков, Вазов или Антон Дончев. Това като че ли е някаква рядкост. Какво е това - презрение на държавата към творчеството на собствените творци ли? Ето например тази книга. Книга, която е издадена преди 50 и няколко години за първи път. Която печели световно признание. На Антон Дончев. Тя трудно може да се намери в днешните книжарници. Защо? Защо става така? Какво е това отблъскване от културата? Много хора казват, че загива държавата, но и културата загива. Кое загива първо?
АНТОН ДОНЧЕВ: Разговорът, за съжаление, не изисква някакви разисквания, защото трябва да признаем, че е съвършено очевидно - това което ние наричаме държава, не дооценява културата, не разбира културата. С което може би съвършено съзнателно се самоубива. Тук, за да се празнува раждането и превода на една финландска книга, дойде финландската президентка и аз я попитах: „Госпожо, бихте ли ми обяснили накратко - как Финландия преживя този ужас след Втората световна война? Вие загубихте най-храбрите си мъже. И земя ви взеха, и стопанството ви беше много зле. А сега Финландия е синоним на успех. Имате блестяща култура. За една ваша класическа книга, вие идвате в България. Все пак сте президент. Бихте ли ми обяснили това нещо?“ Тя ми каза: „Ще ви кажа само една дума – култура. Когато загубихме втората световна война. Когато бяхме на колене. Когато се събра първият парламент, моят предшественик – първият президент, каза: “Господа, събрали сме колкото можем пари, злато, пръстените на хората, обеците на жените ето тук на тази купчинка. За какво да ги дадем?” И парламентът реши да се даде за култура с едно изречение: “Господа, както сме закъсали, единствените, които могат да извадят златото от блатото това са културните, умните хора.“
И ето я Финладия. Ами вземете Япония. Единствената професия на японците, които не са задължени да се покланят на императора, са учителите. Равни са на императора. Министърът на културата на Германия ми каза: „Огромната грешка на всяко управление е да си въобразява, че оправяйки икономиката на държавата, оправя нейните проблеми. Който изоставя културата си, прави фатална грешка. Смъртоносна грешка. И това е наистина невероятната грешка, която се прави почти по целия свят. А пък у нас се повтаря всекидневно - големият проблем за духовното и материалното. Съжалявам, че съм го казвал много пъти, но пак ще го повторя. Един от отговорите защо България стои тук 15 века е “българският пояс”.
Много странно, но е точно това – военният пояс на прабългарите.
Той разделя небето от Земята. Горната част на човека, която е свързана с небето – главата, ръцете, които могат да правят добро и зло, сърцето - са на небето. Под кръста частите са на Земята. Много странно, но аз видях едно младежко хубаво общество, в което носят бели ризи и черни панталони - което е за небето и за земята. Българите са имали военен пояс, който е усвоен от много армии. Кожен хубав пояс. Чужденците не са знаели какво означава той за българите. Това е лентата, която разделя и едновременно съединява небето и Земята. И работата на колобърите /титла на прабългарски жрец - бел.ред./ е била да търси равновесие между това къде си вързваш пояса - дали човек пази равновесието между духовното и материалното. При нас това е абсолютно загубено. Казал го е Исус - дават му монетата с надежда да сбърка нещо. От едната страна е император, от другата страна е някакво божество. И той казва Божието – Богу, Кесаревото – кесарю.
Даже и Исус Христос не е избрал духовното. Той е избрал равновесието между духовното и материалното. А ние се покланяме на материалното. Когато Моисей слиза с Божиите заповеди, вижда “златното теле” и казва на евреите: вие продадохте славата си за теле, което пасе трева. Докато критерият за доброто и злото са добродетелите, докато всичко се продава - нищо не може да се оправи. Всичко се продава – нищо не се оправя.
ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Има няколко категории, които са имали огромно значение съвсем до скоро - до преди 50 години – чест, достойнство. Хората са умирали за честта си. Тя е била по-важна от живота, от бъдещето, от съществуването. Достойнството е било един от основните критерии за издигнатите хора, а днес като че ли всичко това, както и вие говорите, е затрито. То е избутано на заден план. Не знам дали съществува като цяло, като народностна категория но е заместено с материалното. Заместено е с печалба, богатство, пари, влияние, мощ, политическа сила. Как може да се върне това равновесие, в което достойнството и честта да имат по-голямо значение?
АНТОН ДОНЧЕВ: Има една карта на правата на европееца. Първи раздел – достойнство. Тези хора, които са се събрали да решат духовната и материална съдба на Европа, са имали мъдростта да обявят достойнството за най-главната черта на цивилизацията. И не са го постигнали. Тия страшни думи, които чува Алеко Константинов от сърбина в Щатите, когато отива до Чикаго: „Парица е царица“. Това започва от семейството, от възпитанието. Семейството е огледало на обществото. Нормалното семейство е институция, в което се отглеждат деца. И майката и бащата като гледат какво се случва около тях, виждат, че всъщност това общество се управлява от благоденствието, от желанието за забогатяване. И ето го резултата. Казвате как може това нещо да се поправи? Изключително трудно. С всекидневна борба, с посочени примери като този празник на нашето слово, който ние очакваме. Като с примера на това, което се случи и се е случвало - да се припомни на хората, че то е резултат на духовното. Защото всички народи, които са убили около нас, са обръщали естествено внимание на материалното – и на армиите си, и на населението си. И какво казват победените авари като се явяват пред Крум: причината за това, че великата Аварска държава загива, е чисто морална. Държава им пропада не защото нямало войници, пълководци или храброст. Пропада, защото пропада морала, съдийството, търговията, подправката на монети. И аварите ги няма. Ние сме останали, обаче ще ви кажа нещо – не знам колко е добре и колко е лошо? Папата с тази преписка с Борис /Свети княз Борис Първи/ изказва достатъчно категорично едно неодобрение на строгостта на българските закони. Защото истината е, че хората са се наказвали със смърт. На което Борис отговаря: “Няма ли ред, няма държава.“ Всичко, което е сбъркано, трябва да бъде наказано. И са наказвали. Божидар Димитров една най-интересна мисъл изказа и я защити: Околните народи са признавали българската държава и някои от тях са се съгласявали да станат съставна част от българската държава, защото в българската държава е имало ред. Защото българите са изпълнявали договорите си. Имали са граница – на границата е имало бразда, имало е митница, имало е печати. Обаче Крумовите закони – режат се ръце, чупят се крака, убиват се хора, за да има ред. Не става въпрос да се наказва по такъв начин, но не може да бъде оставено злото да си мята полите и вятъра да му вее косите, защото този народ с тази история, с тези качества, с тази наследственост, с тези хромозоми, не заслужава съдбата, която има. Думата „справедливост“ трябва да се върне с някаква стойност. Не го заслужават хората.
ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: На какво да стъпим, за да могат хората да заслужат миналото си, да видят бъдещето си? Защото като че ли в момента сме стъпили на един плаващ кораб, който не знаем къде ще ни заведе?
АНТОН ДОНЧЕВ: Един от най-хубавите девизи, които съм срещал е девизът на Париж – нарисуван кораб, море, клати се, но не потъва. Оптимизмът е да кажеш „Корабът няма да потъне“. Той няма да потъне, защото тези, които са го конструирали навремето, хората, които са израснали с дърветата, от които е изсечен корабът, са го направили много здрав. Всичко, направено с България, е направено с дървета, които са пораснали заедно с нас – които сме поливали и кастрили. Не е толкова лесно да я изсечеш тая гора, да дръпнеш кораба към дълбините. Въпреки че се опитват. Но ако говорим за започване, то трябва да започне от училището. Защото в училището влизат едни красиви, умни хора. Аз съм говорил и не искам да повтарям, че когато идва много тежка зима, дъбовете раждат повече жълъди и израстват по-красиви дървета. Може би това, че нашите деца станаха толкова красиви и умни, това че печелят международни конкурси, това че когато се срещам с тях в залите, просто се радвам да видя такива хора. Може би това ни предупреждава, че ще прекараме тежки години, но училищата трябва да поведат шествието. Навремето писах една статия и си харесвам заглавието: „Да съберем пари да купим тоги на учителите!“. Професията на учителите, професията на лекарите във всички общества е била професия за жреци. Аз си спомням моите учители с благоговение. Трябва да им върнем мястото в обществото, което заслужават. Трябва да им поверим децата си и да им вярваме, че те наистина ще ни поведат. Учебниците, спорта, връзката с природата – от това трябва да се започне.
-----------------------------------
“Не се страхувай” с Васил Василев, всеки понеделник от 20.00, Евроком, eurocom.bg
http://epicenter.bg
