Бойко Борисов деинституционализира държавата, изграждайки напълно погрешна представа за държавното управление като за всъдеходно моторно превозно средство, което бързо достига до точката на проблема. В този смисъл по времето на Борисов властта беше навсякъде, но не и на мястото си: тя беше тук и там, в това селце или онова градче, но в колективното съзнание най-малка беше вероятността тя да е в Министерски съвет или в Народното събрание.
Това позволи на Борисов винаги да има инициативата и еднолично да подрежда парадигмата на обществените проблеми. Силната мобилност на неговото управление практически лиши институциите от смисъла да имат адрес. В крайна сметка не пишеш писмо до някого, когато знаеш, че той не живее там, нали? Тази стратегия на бившия премиер подкопа не само доверието, но и практически доведе гражданите до отказ от институционално общуване: хората загубиха увереност и мотивация (а и не разполагаха с достатъчно видими доказателства, че подобна комуникация води до добри резултати) да кореспондират с управлението на държавата си по установения през годините административен ред.
Макар стратегията на Борисов да подкопава фундаменти и да води до тежки, откровено фатални последствия за авторитета и репутацията на институциите, тя се хареса на едно периферно — позиционирано отвъд условната територия на "жълтите павета" — множество. Това са хората от сивите павета, хората, на които ей сега са им положили асфалт, както и тези, които — потънали в прахоляка на делника — очакват всеки момент да им бъде положен асфалт.
Това са хората, които в най-голяма степен са жертва на образователната, здравната и пенсионната системи и на факта, че именно Борисов не направи реформи в тези сфери. Но, това няма никакво значение, защото бившият ни министър-председател излезе с оферта точно на тези хора. Офертата е да ги споходи.
Колкото по-затънал си в битови неуредици, колкото по-окаяна е инфраструктурата на населеното ти място, колкото по-проядено от молци е одеялото на мизерията, с което си се наметнал, толкова по-голяма е вероятността "да те споходи властта". Тя идва изневителица и ти имаш възможността да изревеш болката си, а Борисов лично пред очите ти да нареди на някой от спътниците в джипа си да разреши проблема бързо. Борисов зареди властта с инстантност, практически в заника на своето управление той правеше това, което преди беше функция на "Национална лотария": да доставя надежда дори и до най-откъснатите от цивилизацията, от културата и мисълта места.
Естествено, този цирк няма как да продължава вечно и Борисов тръгна по нанадолнището. Това стана, когато неговата парадигма от обществени проблеми драстично се размина с реалната парадигма на обществото. Доверието у Борисов се разклати и част от неговите избиратели промениха политическата си нагласа.
Хората избраха Слави. Хората не избраха "Има такъв народ", те не познават тази партия и не знаят какво има в нея. Хората не гласуваха за народни представители, те гласуваха за дискография. Те гласуваха за това, което слушат във валяка, докато мачкат асфалта на Борисов.
Във висока степен на убеденост съм, че на гласоподавателите на "Има такъв народ" не им пука за институциите. След повече от десетилетие, в което ролята на институциите е минимизирана и неглижирана, те едва ли са запазили както уважение, така и отношение към тях.
Истински ужасяващото е, че самата партия на Станислав Трифонов видимо е тежко поразена от криворазбраната институционална представа на Борисов. Видимо е, че тези хора са си представяли управлението като власт, която просто преминава в техните ръце. И те започват да щракат с пръсти така, както са го правили през годините.
В силната подкрепа за служебното правителство също има доза на притеснителност, защото тя — освен обективната висока оценка за определени министри от кабинета — олицетворява и стремежите на нацията да даде континуитет на временното. Нещо като връчване на обществен мандат за "временна вечност".
Най-страшното от всичко е да не се загуби усещането за промяна, както и това, че промяната е наистина възможна. Защото промяната не е мутренската сила да бъде заменена от масовата музика.
Промяната е този асфалтово-музикален разграден двор да стане истинска държава. И не да си в джипа или на дивана, а да си на мястото си. И да тежиш на него.
Мартин Димитров
