В музиката пробиват разни боклуци, които въртят задници по просташките канали и се мислят за звезди, възмущава се китаристът
– Фънки, защо реши отново да си част от „журето“ на „Като две капки вода“? Всички членове се смениха, само ти остана.
– Ами не знам защо ме държат. Маги ме покани. Явно им харесвам. Самият аз се забавлявам много. Целият екип са суперготини. Това не е натоварващо предаване като някои други формати, където някакви хора, които не знаят какво правят там, изразяват своите чувства, и това, което е най-смешно – журито занимава зрителите със себе си. При нас има някакъв състезателен характер, но той не е на кръв. Тук се набляга на забавната страна и може би затова имаме такъв висок рейтинг.
– Можеш ли да разкажеш някоя интересна случка, която ние не сме видели?
– Зрителите виждат всичко, няма скрито-покрито. Единственото, което пропускат, е, когато се изнасят декорите и се внасят нови. Екипът е жестоко смазан и гафове няма. Е, интересно е това, че се снимах с Лепа Брена. Оказа се, че тя е изключително възпитана жена с благородна осанка, много готина, добре сложена. Останах приятно изненадан от нея. Тя е изключително богата. На нея музиката й е вече нещо като ха-ха-ха, хи-хи-хи. Тя е много сериозна бизнес дама в Сърбия. Не мога да кажа, че съм суперизненадан, защото не съм очаквал някаква простакеса, но яко съм впечатлен.
– Би ли организирал неин концерт или на друга балканска звезда?
– С най-голямо удоволствие. Защо пък не? Това е нашият бизнес. Нека да не бъркаме нещата – това, че слушам метъл, няма нищо общо с бизнеса. Ние не сме се събрали да правим концерти на меломани или на приятели. С най-голямо удоволствие бих направил концерт на Лепа Брена. Да не съм идиот да се откажа. Или пък на Цеца. Това са изключително популярни певици и не трябва да ги бъркаме с нашите. Те не пеят чалга. Все едно да кажа, че „Излел е Делю хайдутин“ е чалга. Това е фолклор и няма нищо общо с „пиленца на батко“, „прашките ти праснах“ и други простащини. Не трябва да бъркаме сръбската музика с простотиите в България. Много хора обаче ги бъркат!
Това е фатална и голяма грешка. Сръбската музика си е на Сърбия и е нормално хората у нас да я харесват, както аз харесвам например американската. Всеки има право да харесва, което иска. Аз просто недолюбвам гадната чалга. За мен тя е нещо адски просташко. Все пак съм образован музикант и имам някакъв вкус към музиката. Освен това текстове ме побъркват, те са лишени от всякакъв смисъл.
– А как си обясняваш факта, че младите хора масово слушат чалга?
– С простотията на българина. Интелигентните хора вече не са в България. Те отдавна или умряха, или напуснаха страната. И тук е пълно с една утайка младежи с квадратни глави и квадратен мозък. За тях Яворов вероятно е вид водка, а пък Димчо Дебелянов, ако ги питаш кой е, отговорът ще бъде: „А? Шо каза? Кой е тоя, бе?“ Намеквам за това, че изкуството като цяло е бутнато някъде назад. Това важи и за държавния апарат. Той е само от тъпанари, които въобще не се интересуват от изкуство и култура. Животът не е само плюскане, пиене, чукане и свинарник. Аз съм тотален песимист. Всичко в тая държава е тотално загубено. Просто да живеем каквото ни е останало и да си ни прибира горе Шефа. Това е.
– Ами следващите поколения? Какво ще стане с тези след нас? Ще избягат всички в чужбина ли?
– Аз никога няма да кажа на моите деца какво да правят. Те доста самостоятелно се развиват. Нямат кой знае какво отношение към музиката и никога няма да им кажа: „Заминете веднага“. Не, аз не съм такъв човек. Аз не съм добър баща. Но ако те кажат: „Тати, абе искам да замина за Щатите да уча или на бригада да работя“, ще имат тотален съпорт от мене и никога няма да ги спра.
– Добрите бащи пращат децата си в чужбина, така ли?
– Де да знам какво правят добрите бащи. Те винаги разговарят мъдро с децата си, съветват ги. Аз не съм такъв. Когато ме попитат, си казвам мнението, но не съм от тия бащи, които насочват и им казват какво да правят. Синът ми е почти на 22, а дъщеря ми е на 13. Той учи в Нов български университет, но ако ме питаш какво, изобщо не знам. Нещо управление, мениджмънт на не знам си какво. Аз името не мога да запомня, а пък той как ще намери работа, идея си нямам.
Камен Воденичаров:
Ролите на политици вече не са ми интересни
Да оцеляваш в родния шоу бизнес днес са нужни и ум, и мускули, и характер, признава актьорът
– Бяхте водещ на първия сезон на риалити шоуто „Сървайвър“. Какво е водещото, за да оцелееш в родния шоу бизнес?
– Хмм… Финансирането! Въпреки че първото, което ми мина през акъла, е да ви отговоря – добрите идеи и намерения. Но в пазарната среда, каквато властва у нас в момента, няма как онова, което ти е в главата, да стигне до реализация, без то да мине през европроект, през държавен театър или пък през общински такъв, което е възможно единствено при условие, че намериш печелившия баланс между добрите идеи и намерения и възможността да осигуриш съответните пари за тях. Така че да оцеляваш в родния шоу бизнес днес са нужни и ум, и мускули, и характер. Нещо много трудно в майка България сега.
– Митовете около „Ку-ку“ и „Каналето“ днес?
– За митовете, не знам… Което обаче знам и за „Ку-ку“, и за „Каналето“, е, че това е историята на едни млади хора, които тръгнаха с надежди, но през които премина токът и на крайната емоция, и на отчаянието, и на предателството и алчността, а и заблудата на илюзиите. Имахме щастието да бъдем заедно, да се съберем и измислим прекрасни неща в момент, когато цялото ни общество бе изпълнено с надежда, която после бе сполетяна от спад, от сумата ти горчилки, които не подминаха и нас. Не можахме да се противопоставим, да устоим на това бавно и мъчително настъпване на общественото униние. Но по-важното днес е, че всеки един от тези млади хора реализира онова, за което най-много мечтаеше тогава и заради което ние в крайна сметка се разделихме. Няма как да не призная и един друг проблем, довел до раздялата ни, а той е, че не бяхме много научени, много знаещи как да осъществим мечтите си, оставайки заедно! Подобни неща, разбира се, преживяха и много други хора, но вие видяхте нас, защото ние бяхме на витрината, бяхме видими…
– Какво става с певеца Камен Воденичаров?
– Ами какво става… (Усмихва се.) С моята много добра приятелка и оперна певица Гергана Николаева направихме един спектакъл от мои и нейни песни, в който аз попявам и с който обикаляме предимно сред българите в чужбина, защото се оказа, че колкото публика събираме из България, толкова имаме и в странство. Бяхме в Барселона, Виена, Люксембург… Впрочем, на същата добра гледаемост се радват и българските театрални представления извън страната. Българите в чужбина са наистина с уникален дух. По места са си направили нещо като читалища, наемат зали, където канят български артисти.
– Кое предпочитате да доминира в театъра – текстът или режисурата?
– Честно казано, предпочитам да доминира актьорската игра. Ние с Точно Токмакчиев сме куклени актьори и като такива сме преминали един доста интересен курс на обучение, в който сме приучени на любов към свободата и импровизацията. А те се постигат само тогава, когато текстът е сигурен, класически и когато режисьорът дава свобода. Харесвам и разбирам жанровете театър, в които режисьорът е доминант и диктатор и се залага повече на формата, отколкото на съдържанието, но те не са моят тип спектакъл. Аз предпочитам неща, които са по-близки до комедия дел арте, до улицата, сиреч до зрителите. И друго – ако няма монетка, хвърлена от зрител в шапката, както е било векове наред, значи може би работата не е свършена добре.
– Кой драматург или писател ви е близък по дух?
– Е, най-впечатляваща ми е работата в пиеси на Шекспир, с гениалния и брилянтен превод на вече покойния Валери Петров. Безкрайно много обичам и Молиер, изкушавам се да кажа, че са ми близки и руските класици. Булгаков е моят любим автор, а интерпретираните у нас от години Гогол и Чехов някак си остават на една крачка разстояние от мене…
– Каква е логиката, която ви води при избора на един професионален ангажимент?
– Ръководят ме първо текстът и задачите, които се поставят теоретично от режисьора. Второ, наборът колеги, с които ще работя, и трето, има ли възможност за дълъг живот на спектакъла, който ние ще сътворим. Тези три неща определят избора ми да се впусна в едно или друго начинание.
http://trud.bg
