Днес е пъри юни - ден на детето... И не само на невръстните, днес празнуват всички, които са запазили детското у себе си. Мисля, че съм една от тях /и не само, защото съм във възрастта на вдетеняването/ затова тази сутрин рано, рано, отворих компютъра, зачетох се и се върнах години, ама много години назад - в детството...
Реших част от него да споделя с вас, приятели.
Просто така - за настроение...
Дядовата къща
... „Гьолът“ /в Лом/ беше интересна махала - дядовата къща граничеше с две еврейски, една турска, а отсреща – през улицата, беше фурничката на бай Мерджан, с най-вкусните гевреци… Никога и никъде по-късно в живота си, не съм яла като ломските гевреци. Ароматът им се носеше по цялата улица, нахално се провираше през цепнатините на вратата и предизвикваше усилено преглъщане…
Махалата беше пълна с деца и ние играехме, играехме и нямахме насита... Бяхме свободни, растяхме на улицата - нямаше коли, камиони, дори велосипеди рядко минаваха. Нямаше от какво да се страхуваме. От време на време издрънчаваше някоя каруца и ние с викове увисвахме на опашката да се повозим няколко метра…
Играехме на стражари и апаши, прескочи кобила, „Отваряй, кралю, порти“, събирахме съчки, палехме огън и го прескачахме. Играехме на счупено гърне и на какво ли още не…
Лятно време спяхме с отворени прозорци и жабите от гьола, цяла нощ се надпреварваха в любовните си серенади…
Изрично ни забраняваха да нарушаваме спокойствието им, защото водата била мръсна… Бяхме твърде малки и още не схващахме значението на думите, затова за нас „не!“ - беше сто процента „да!“, още повече, че горещинията в Лом беше пословична, а водата, въпреки мръсотията - хладничка…
Барата се обитаваше от безброй попови лъжички, мушици, комарчета, различни размери жаби и зеленясала вода… С една дума жабурняк.
Някъде по обяд се събирахме всички, разделяхме се на отбори и започваше състезание по надскачане. Откакто се помня се състезавам…
Кой ще прескочи барата? Кой ще надскочи всички. Сюрията деца се засилвахме, напрягахме жили и мускули и ааа-а-а…. Скооок… И дан-н-н – приземяване в тинята… С двата крака - последователно или заедно. Понякога на задник, за ужас на задрямалите жаби, които с безумно крякане се изстрелваха, като снаряди, спасявайки се от натрапниците. Аз пищя - брат ми, както винаги се хили… Той не приземяваше в барата, нито извън нея. Той просто не скачаше, защото мразеше студената вода, а след несполучлив опит, къпането ставаше, /преди майка да се прибере от работа/, под чучура на дворната чешма и съпровода на тракащите ми от студ зъби… /От тогава датира страстта ми към закаляването… /
Вечер, докато певиците от жабешкия хор, се разпяваха и обаждаха поединично, майка запяваше: „Ква, ква, ква, ква, не ми се смейте, малки хубави дечица, само вие ли ще пейте, че и аз съм певица“. След това бяхме строго наставлявани, да не се присмиваме и да не замеряме малките певици с камъни…
Не замерях и не се присмивах на жабите… Особено, след като брат ми, ме обяви за солистка на хора им…
Честит празник, приятели.
Нешка Робева
