Евроарогантност

Преди няколко дни италианската премиерка Джорджа Мелони подписа 25-годишно споразумение за енергийни доставки от Либия. Междувременно германският канцлер Олаф Шолц е на обиколка из Южна Америка, където призовава за нов тласък в преговорите за свободна търговия между ЕС и Меркосур (латиноамериканския еквивалент на Евросъюза - б.а.). Също така иска и разширено партньорство с Чили в областта на суровините. Нищо чудно скоро европейските лидери да започнат да ухажват Венецуела за петрол и лицемерно да забравят как отказваха да признаят законно избрания президент Николас Мадуро...

Дали това не е хитър ход на европейците, за да запазят природните си запаси? По-скоро не. До неотдавна те се величаеха и гордееха колко са добре, как едва ли не от тях зависи световният ред и гледаха с презрение на останалите държави (с малки изключения). И го правеха с ясното съзнание, че другите са бивши колонии, населени с втора ръка хора, от които са крали, колкото могат.

Войната в Украйна промени правилата на играта. Европа (и Западът като цяло) не беше (и все още не е) подготвена за случващото се. Осъзнавайки, че се намира в безизходица, трябва да загърби гордостта си и да се обърне за помощ към... тези толкова презирани страни от Третия свят. И още по-лошото е, че вече няма безплатно да точи благата му, а трябва да плаща. Защото алчността, високомерието и старите лаври, на които почиваше, докараха Стария континент дотам, че сега да е на колене.

Със задълбочаването на военния конфликт и налагането на нови пакети от санкции срещу Русия Европа сама се обрича на гибел. Залага капан, в който сама пада. А това скоро ще доведе до едно - тази евроарогантност да бъде наказана, по-точно самонаказана. И поднесена като блюдо с гарнитура от насекоми. Въпрос на време е.

Таня Глухчева 

дума