Чета, слушам, гледам...
И в главата ми се завъртя един рефрен от стара градска песен: " И се чудя, и се мая де ще му излезе краят..."
Да, чудя се и се мая и стигам до извода, че няма такъв народ като нас - нито на Балканите, нито в Европа... Е, няма да кажа в света, защото може да се намерят още 1-2 народа като нас...
Няма да говоря за хубавите неща, които ни характеризират като нация... Безспорно има много неща, с които можем да се гордеем.
Не обичам да хуля народа си. Не обичам, но, Боже мили - не мога, ама никак не мога да си обясня това овчедушие и необосновано търпение, които са ни обхванали... Които така яко са ни стиснали за гушата и са ни превърнали в една аморфна маса от безсилни сякаш същества. Обезкръвени и обездвижени. Живите мъртви. Страшно прозвуча, но е истина...
Не казах безропотна маса... Неслучайно, защото роптанието се превърна в най-силното и характеризиращо ни качество. Това го можем най-добре в момента.
В главата ми се промъкна една мисъл на Стайнбек: "Истината, в която не искаме да повярваме, е много по-болезнена от всяка лъжа."
Дали не искаме да повярваме в това, в което управляващите безродници превърнаха страната ни. Превърнаха тази прекрасна страна във воняща клоака, в едно огромно сметище на Европа, което ни трови и убива...
Затънали в блатото на лъжите, кървим и болим от истината, в която не искаме да повярваме.
И търпим... Търпим с безнадежността на агнеца, обречен на ритуално заколение. Обезкръвени и обезсилени за действие за разлика от всички други народи, които ни заобикалят на Балканите и народите от Европа, които намират сили и се обединяват в общонародни каузи. Защитават правата си и в повечето случаи - успяват.
Без въздух, без вода търпиме!
Докога?!
Бончи БРАТОЕВА
duma.bg
