Години по-късно - за любовта, копчетата и проклетата черта на миналото...
Ще започна с мисълта за правилно закопчаните копчета, любима ми е. Та тя гласи, че ако закопчееш първото копче на ризата си на грешно място, то всички копчета нататък ще са на грешно място и то не защото закопчаването не е правилно, а просто защото изначално нещата не тръгват по правилния начин.
Хубаво е, нали?
Не вярвам в предопределеност и невъзможност. Мисля си, че всеки човек с воля да промени нещо в себе си трябва да намери силата и да разкопчае ризата си догоре, за да започне закопчаването отново по правилния начин. Само че почти никой не го прави, защото разкопчавайки всичко догоре човек остава за известно време гол, а повечето хора има какво да крият и от миналото си, а и от настоящето си.
Та думата ми е за любовта. Тази, която уж е за най-младите и безгрижните и за която мнозина мои съвременници се усмихват ехидно, оприличавайки я на Снежния човек Йети, за когото всички говорят, но никой не е виждал. Но пък все още има много хора, които се кълнят в нея, дават клетви, заклеват други хора и веят вярата си в нея като опълченско знаме. А така ли е? Колко струва любовта?
Трябва ли да говорим за пазарлък, дали любовта е просто разменна монета или е нещо спуснато свише, което просто се усеща и не се продава. За нас, поетите, като че ли е последното, но за голяма част от хората около нас любовта си има цена – ясна и точна. С времеви, географски и физиологични нюанси. С висящ етикет и написана с флумастер цифра, като за определени случаи при тежки семейни драми си има и сезонни намаления. Късметлиите си я взимат с пари от лотарията, за които не са работили. Другите разчитат на сезона, за да могат да усетят тръпката и. Но дори да си я вземете с най-голямото намаление постоянно ще ви се натяква каква е била първоначалната цена, за да не се мислите за толкова велик.
А в същност важното за любовта е не дали си готов да я приемеш, а какво ще направиш, за да стане това. От какво ще се лишиш, за да я вземеш в душата си. Ако си просяк и бедняк – душата ти е празна и там всяка любов може да влезне просто защото у теб е пусто.
Колко е лесно. Но ако душата ти е пълна със страсти, емоции, минало и какво ли не – тогава трябва да я изпразниш, за да можеш да приемеш това, което ти се струва най-важно за живота ти оттук нататък. Усещането е такова, както изхвърляйки на боклука стари вещи, дрехи и спомени се замисляш какво си преживял преди време с тях, с хората около тях и другите ти животи преди този. И тогава идва най-важното. Да успееш и да сложиш проклетата черта на миналото си, защото без нея нямаш нито настояще, нито бъдеще.
Нещата от миналото трябва да останат в най-тъмната доба на съзнанието ти без да се оставяш по никакъв начин да определят бъдещето ти. Тези, които живеят с миналото си нямат бъдеще. Живота не е драма, тя – драмата може да е само малък епизод от него, след което човек продължава напред и оставя драмата зад гърба си.
Отварянето на душата ни към любовта започва с нещо прозаично – с отварянето на входната врата към дома ни. Защото истинската душа има дом, в който да живее. Същия, какъвто има истинският човек. Това е дом, в който влизайки разбираш какъв човек живее в него, какво обича, за какво мечтае, от какво се вълнува. Душата е прозрачна, но тя оцветява живота на човека, в който живее с неговите навици, страсти, мечти.
Влизайки в дома на един човек разбираш много повече за него от всички клетви и декларации, които ти прави. Ако не искаш да влезеш в новия си дом – най-добре връщай се в миналото си.
Не очаквайте любов от тези, които и слагат цена, условия, правила и прочее ангажиращи препятствия. Тези, които и слагат цена си мислят, че любовта им е длъжна и просто е въпрос на време, за да си я получат. От някого, който е готов да я плати, без значение какво струва той самият. И да, най-много е готов да плати за любовта си именно този, който няма нищо в душата си. Защото тогава той предлага на тезгяха на пазара нещо, което не струва нищо. Гордостта, че го предлага цялото не означава нищо и не променя нищо. Не вярвайте на тези хора, опитват се да излъжат съдбата си, но тя си знае работата. Всеки в крайна сметка получава толкова, колкото са мечтите му и ... колкото е заслужил.
Колко струва любовта – за някои е просто удобния начин на живот, за някои пък колкото хубава служба с добра заплата, за трети – просто един кетъринг, който не си струва да бъде променян ако вече е платен. Жалко, но пък съществуващо. Не слагайте цена на любовта, защото тя не струва нищо. Тя се подарява, но не всеки може да я има, защото душата му е празна и няма какво да изхвърли от нея. Ако накачулиш жалкото си ежедневие с дълбоки мисли от мъдреци за любовта, доброто и истинското това няма да го направи по-различно.
То е като да омажеш старата си кола с нови бои, които ще се отмият от първия дъжд. Замислете се дали не сте си купили любовта от някой пазар ... или пък дали не сте я продали там.
Не се оставайте да ви третират като липсващото парче от пъзел, показващ картината на нечий чужд живот, не го позволявайте. Търсете този, с който заедно ще правите пъзела без да знаете каква точно е картинката му.
Играйте вашия си танц, независимо дали се харесва на другите. Ако го харесват всички – станете Президент. Обаче понякога е достатъчно един единствен човек да го харесва – това със сигурност е вашият човек. Живейте с него.
Благодарете с усмивка на тези, които са си тръгнали от живота ви. Така са дали възможност на по-истинските да дойдат в него.
Андрей Чорбанов
