Спомням си как преди три години в Хасково всички скочиха срещу статуята на Баба Яга, издигаща се пред сградата на общината. Православни и евангелски свещеници обясняваха по телевизиите как този символ на злото плаши децата и колко неморално е в града на Богородица да има статуя на лошата героиня от приказките. По същия начин Комитетът по правата на жените към Европейската комисия преди време заклейми класическите детски приказки, като ги обяви за погрешен модел на съвременния свят. Двете действия само привидно имат различен корен и мотивация. Всъщност и в двата случая става въпрос за демонстрация на убеждения, които са израз на една и съща криза в човешкото съзнание и имат един и същ корен – неуспешният опит на християнството да обясни смисъла на съществуването и да оцелости човешката личност.
Плодовете на изгубения път към Целостта са навсякъде в Западния свят. Християнството отстъпи своята цивилизационна претенция да бъде традиционният религиозен и културен модел в повечето западни общества. Съвременното християнство предаде с лекота и с престъпна небрежност своите етични принципи, като издигна в култ толерантността към чуждите религии, към сексуалните, етническите и религиозните малцинства – предаде им хлядолетната памет за самата себе си и нехайно ги остави да бъдат нейни водачи в търсенето на изгубения Смисъл.
Но очевидно е вярно и другото – в екзистенциален план християнството се провали. То не успя да направи света нито по-мъдър, нито по-добър. Не направи човека по-щастлив и по-цялостен. Точно обратното – раздели грубо душата от тялото и така те тръгнаха в противоположни посоки, разпъвайки изтерзания човешки дух в най-абсурдното и лицемерно противоречие, познато ни въобще откакто свят светува. Изгубвайки нишката на Ариадна, идваща от дълбоките лабиринти на античната концепция за цялостна и хармонична личност (Mens sana in corpore sano – Здрав дух в здраво тяло), християнството наложи с демагогия най-голямата си лъжа – че някой друг ще те спаси от самия тебе, ще те изведе от собствения ти лабиринт, ще победи вместо теб Минотавъра на животинската ти природа, а ти самият не си способен, нито достоен да направиш това съзнателно, с волята на цялостната си личност. По този начин християнството изкара божественото естество извън човека и го обяви за Добро. В същото време остави човешката сянка в подземията на психиката и я обяви за Зло. Бог срещу Дявол. Рай срещу Ад. Богородица срещу Баба Яга. С една дума – съзнание срещу несъзнавано.
Така, вместо да интегрира тези противоположни аспекти в тяхната сакрална и архетипова цялост, християнството принуди човека да коленичи пред един невидим и всемогъщ Бог, който изпраща собствения си Син, за да спаси човеците от Своя гняв и от самите тях – по-точно от тяхната сянка. Което, ако въобще е възможно, би било проява на една, меко казано, смущаваща Божествена раздвоеност. Защото Бог, ако наистина е толкова милостив, можеше да ни прости каквото има да се прощава, без да се стига до акта на загробващата ни с вина кръстна жертва, която между другото е теологичен и философски абсурд. И този абсурд е налице поради факта, че Бог е имал нуждата да види кръвта на собствения си Син, за да спаси хората от собствения си гняв. Един вид, Той принася в жертва Себе си на самия Себе си, защото иначе не може да надвие Божественото си Его и да прояви милост. И иска от нас същото в замяна.
По този начин човекът цял живот трябва да жертва най-ценното от себе си, за да получи милост и благоволение. Това е и общото между трите авраамически религии – юдейство, ислям, християнство – потискащият, доживотен и смазващ респект от Бога. Но и трите са чужди на европейската психея, те са далече от нейния архетипов и природен фундамент. Те са плод на друг, различен от европейския, цивилизационен модел. Затова и никога не успяха да станат естествена и органична част от европейската душа. Въпреки обличането на всички езически практики с християнски одежди, езичеството диша и до днес в сянката на всеки християнски празник; той е пламъкът, който все още поддържа сакралната обредност на колективното битие в празничния годишен календар.
След като Рим прие християнството, император Юлиан Апостат (Отстъпник) направи последния и отчаян опит да върже идващата нова епоха към нишката от Лабиринта. Напразно. Пратеникът му се връща от Делфи с тъжното послание на последната Пития: „Кажи на императора, че великолепната зала е срутена на земята,Аполон е изгубен, той вече няма нито подслон, нито пророчески лавър, нито извор, който да говори. И водата на словото вече е няма.“*
Така античната езическа душа минава в нелегалност, изпадайки в тъжна меланхолия или вцепенявайки се от ужас под сенчестите дипли на християнското расо.
Един актуален пример – празникът на Свети Валентин всъщност има своите корени в древните Римски Луперкалии, които са се отбелязвали на същата дата и са символ на плодородието, на вечния Пан, битуващ в Рим като Фавн. Реално, никой днес не се замисля за самия християнски светец и неговото житие. Всички празнуват празника на любовта и плодовитостта. Аналогията с източноправославните празници е разработвана многократно, дори е безсмислено да се опитвам да ги изреждам.
В същото време автентичните християнски легенди се приемат най-често механично, без да бъде осмислен абсурдът, който е заложен в повечето от тях. Подобно на преданието за „премъдрата“ София, която подлага на нечовешки мъчения децата си Вяра, Надежда и Любов, за да възвеличи Божията милост. Та нали жертвата на Сина ни избави от греха?! Защо София принася децата си в жертва, обезсмисляйки Христовото разпятие?! И на никого не му хрумва, че този християнски мит е всъщност еманация на изгубените вяра, надежда и любов в сухия огън на фанатичната страст и на отричането от естеството на човешката природа. Защото по-кръвожаден Бог от този, който иска най-свидното ти – собствената ти рожба – да бъде принесена в жертва чрез нечовешки мъчения, едва ли има. А човекът, който е способен на такава жертва, е безумец – душевно объркан, изгубил себе си във френетичното преклонение пред непознаваемото, смачкал своята човешка същност в зловещия комплекс от собственото си естество.
Това не е отклонение от темата за Баба Яга от Хасково, за която стана дума в началото. Напротив.
Баба Яга е един от най-древните архетипове на Великата богиня-майка, на свещеното женско начало в природата. Този архетип е в колективния фундамент на всички човешки цивилизации още от времето на матриархата. Но патриархалният модел на юдео-християнството не търпи безсмъртния символ на женствеността и сексуалността в лоното на своята аскетична и отричаща естеството идеология. Защото тя не признава сексуалността за неделима част от човешката природа. Самата Богородица, която става майка без да стане жена, е символ на ампутираната сексуалност и превръщането й в религиозно табу. Забраната обаче не касае само Жената. Мъжкият Ерос е потиснат и също е вкаран в юздите на въздържанието, а след като му е отнета Богинята, пред която е коленичил, не му остава нищо друго, освен да коленичи пред Всемогъщия Бог. Богинята е компенсирана частично с анемичния девически образ на Богородица, а самодостатъчният си Бог принуждава Мъжа да се задоволи с преклонението пред самия Него, кастрирайки неговата изконна мъжественост и превръщайки го в почти импотентен роб, надяващ се на своето спасение.
Въпреки безпощадната религиозна агресия на християнството, крепяща се на безусловните догми, езическата психея на човечеството продължава своя танц в гънките на нощта чрез приказките, митовете и легендите. Древните архетипове дишат в тях, съхранявайки в себе си модели и ситуации, даващи отговори и осветяващи пътеката на всеки един човек към неговата цялост. Огледален аналог на мита за Тезей, Минотавъра и Ариадна е мотивът за Красавицата и Звяра в едноимената приказка, която днес се интерпретира единствено в естетически план, тъй като са забравени моделите, положени във фундамента на колективната памет. Но все пак, дори мракът на средновековието и жестоките гонения на инквизицията не успяват да прекършат онзи вечен танц на виталната езическа душа. Защото Сянката не може да бъде откъсната от човешкото естество. Тя е неделима част от целостта на личността. Тя не може да бъде прогонена в Ада. Може да бъде единствено интегрирана – съзнателно и индивидуално, в тишината и огледалото на собственото Аз.
Затова, въпреки че демонтираха статуята й, Баба Яга никога няма да умре. Богородица винаги ще остане някъде твърде високо и твърде далече, и поради това не може да бъде пътеводна светлина за никоя нормална жена в осветяването на нейната нощна и лунна природа. В крайна сметка жените все още зачеват по единствения познат и възможен начин. И към тази човешка опитност няма отношение въпросът как е заченат християнският бог. Девата няма отговори на човешките противоречия, защото тя не познава противоречието. Тя не е цялостна и не познава пътя към целостта, защото никога не е била жена.
Защо обаче човечеството си причини всичко това?!
Някъде там, в разгулния предсмъртен цъфтеж на Рим, юдео-християнството покълва като контрапункт на една самозабравила се и морално изчерпана империя. Покълва като неизбежен коректив на потиснатия и нечут vox populi. Набира неудържимо сила и се превръща в идеология, която помита по пътя си цял един свят, изгубил мярата в опиянението от собственото си величие. Аскетизмът на християнството и ампутирането на сексуалността обаче не решават фундаменталните въпроси в човешката личност и нейното функциониране в обществото. Нито правят света по-справедлив. Става дори по-лошо. Лишаването на човешката психея от правото й да има своята легитимна сянка на практика извежда същата тази сянка в нелегалност и деформира проявленията й, когато тя излезе в светлината на деня.
Пораженията са налице в целия свят около нас. Вместо да потърси тайните пътеки към своята мистична и божествена женска природа, съвременната жена компенсира вътрешните си липси с чисто външни изрази и практики, като воюва със света за своите права и поема все повече мъжки характеристики. В същото време мъжете стават все по-женствени и лишени от магията на своя сексуален и свещен контрапункт. Кризата на съвременната цивилизация постепенно превръща мъжете и жените в безполови същества, изгубени в един все по-объркан свят и притъпили своя изконен копнеж към йерогамията – мистичната Сватба, в която само две противоположни половини могат да се слеят във великото тайнство на Целостта.
Фрея и Свипдагр, худ. Йон Бауер (1911)
