Конституциите на държавите са човешко творение като стремеж за по-добър живот в обществото и за ограничено управление на политическата държава.
През 1991 г. VII Велико Народно събрание приема четвъртата по ред българска Конституция. Политическото решение за неговото свикване (и за приемане на нова конституция) е част от постигнатите споразумения на Кръглата маса. Това решение предопредели посоката на прехода още в самото му начало.
Периодът на действие на Конституцията от 1991 г. насам условно можем да разделим на две фази. Първата фаза е от влизането? в сила до 2003 г., това е време, в което темата за промени не е подкрепяна, до първото реално усилие за конституционна ревизия. Конституционната статика е разбираема (заварено законодателство, трансформации във всички сфери на политическата, икономическата и социалната системи). Втората фаза е от 2003 г. насам, когато са осъществени пет конституционни промени и имаше политически усилия за поне още три. От началото на XXI в. дебатите около конституционните ревизии вече са за същината и за начина, по който да бъдат направени.
От две години насам се създава усещането, че конституционните промени са единственото лекарство за болната българска демокрация. Може ли перманентната политическа криза, която преминава в институционална, да бъде решена чрез промени (радикални или козметични) в конституционния дизайн на българската държава? Краткият отговор е „не“, но е добре да се припомнят някои азбучни положения, когато се навлиза в дълбоките води на конституционната теория.
Практиката установява най-общо две разбирания за учредителната власт - като абсолютна и неограничена от нищо власт и като власт, поставена в определени рамки. Конституциите от четвърто поколение, създадени след Втората световна война, към които принадлежи и нашата Конституция, въвеждат няколко категории ограничители в пределите и в правомощията на учредителната власт. Те могат да бъдат сведени до три основни групи: институционни, субстанциални и процедурни ограничители на учредителната власт.
Като институционни ограничители на учредителната власт могат да бъдат определени онези субекти / титуляри, на които принадлежи властта при спазване на конституционната форма и на легално основание да създадат, изменят или да допълнят конституцията. Българската конституция възприема хибриден или двоен режим на учредителна власт. От една страна - предвидено е свикването на особен представителен орган - Велико народно събрание по определени резервирани само за него изрично и изчерпателно посочени правомощия. И от друга страна - по всички останали въпроси да може да се произнася действащо Народно събрание. Хибридният модел, който съчетава белезите на класическата и на рационализираната учредителна власт, е резултат на компромис между традицията и историческата приемственост (Великото народно събрание е институция от системата на държавните органи, съществували при действието на Търновската конституция) и стремежа за „гъвкавост“ на Конституцията. Изборът на модел на учредителната власт е повлиян и от степента на високата политическа и правна култура на народните представителите в VII Великото народно събрание. В зависимост от предмета и обхвата на конституционната ревизия, тя се реализира от Велико народно събрание (чл. 160, ал. 3 от Конституцията предвижда, че с произвеждане на избори за Велико народно събрание пълномощията на Народното събрание се прекратяват) или от действащ парламент.
Като субстанциални ограничители на учредителната власт могат да бъдат посочени предмета и обхвата на конституционната ревизия. В зависимост от предмета и обхвата на конституционните промени, се прилага един от два вида учредителна власт. Разграничението не следва да се основава върху количествени критерии, а върху същността на ревизията (чл. 158 за ВНС и чл. 153 за действащ парламент). След 2003 г. се реализираха пет изменения и допълнения в Конституцията от действащо Народно събрание. Условно тези промени могат да бъдат разграничени в три основни групи съобразно предмета им. Първата и най-многобройна група промени е свързана с организацията и дейността на съдебната власт (2003, 2006, 2007 и 2015 г.). Втората група промени е от „европейско естество“. Конституционните промени предхождаха пълноправното членство на Република България в Европейския съюз (2005 г.). Третата група са промени, които засягат разнообразни конституционни институти.
Дистанцията на времето и конституционната практика показват негативни тенденции, които се отразиха на конституционните ревизии, преди всичко в съдебната власт. Събитията от последните дни дават основание да има подозрение, че пак усилията ще бъдат насочени към конституционна промяна. Напълно погрешно! Политически такова поведение може и да е оправдано. Но Конституцията не бива да бъде приравнявана на наредба. И не бива на експертите да се прехвърля тази отговорност (да я разпишат). Задължение на специалистите в публичното право е да не си мълчат, когато партиите използват конституционните ревизии безотговорно и произволно.
Като процедурни ограничители могат да бъдат определени онези предели на правомощията на учредителната власт, при спазването на които се реализират конституционните ревизии (темпорално ограничаване на мандата, повишени изисквания при реализация на процедурите - субекти на инициатива, завишени кворуми, усложнен законодателен процес, квалифицирани или супермнозинства, особености при обнародване и влизане в сила, форма на инкорпориране на конституционните изменения в текста на Основния закон, преглед за конституционносъобразност и др.).
Ревизиите в конституцията обичайно са резултат от промени в политическата, в икономическата система или в ценностната система на обществото. Политическият предизборен, а не конституционният, климат налага темата за конституционни промени през 2023 г.
trud.bg
