Преди няколко дни написах тук: Не мога да позная перничани!
Сърцето ми се свиваше като гледах как перничани мълчаливо и покорно търпят връхлетялото ги водно бедствие, как пасуват и кротуват в навечерието на епидемиологичната криза, как си траят и не смеят да гъкнат докато се надига със страшна сила екологична катастрофа...
Започвам обаче да виждам, че перничани се събуждат; че се самоорганизират; че осъзнават - спасението на останалите без вода е в ръцете на самите останали без вода; че си дават сметка как властта гледа да отиграе ситуацията, да имитира и симулира активност; че имат дух и характер.
Стига са обиждали Перник!
Перник носеше на плещите си социалистическата България - като ѝ даваше въглища, метали, машини, цимент, здраве и своите скъсени години живот от болести - силикоза, туберкулоза, артрит, осакатявания и задушавания от нечист въздух, от високи край-пещни температури, от газ гризу,..
Перник даде на България поетите Константин Павлов и Борис Христов. От Перник е достойната за Нобелова награда (не знам защо България не издига кандидатурата ѝ) Здравка Евтимова.
Перник даде на България знаменити художници, артисти, учени, спортисти, човеци.
Перник днес е това, което беше Русе преди тогавашният самодоволен, живеещ в паралелна реалност човек първо лице, единствено число в държавата да направи разнебитена, ошашавена, унизителна и удивена физиономия в Бояна - че е паднал от власт.
Перник днес е в беда, която грози постепенно и редица други градове в България.
Перник е първата тежка жертва на властовата некомпетентност, на властовия нарцисизъм, на властовото самохвалство, на властовата корупция, на властовото лицемерие, на властовото безхаберие.
Перник днес е другото име на Надеждата за Промяна.
Преди малко прочетох статус, чийто автор казваше - Днес съм перничанин!
Щастлив съм, че аз съм перничанин не само днес, а цял живот.
Защото Перник винаги е бил в сърцето ми. Той не е само място на раждане, той е съдба.
Затова в неговите ръце днес е Съдбата - на България.
Николай Слатински
