Държава, община и всички ние трябва да работим, за да поддържаме духа на просвещението, смята председателят на столично читалище
Райна Душкова e на 34 г. Бакалавър e по социология и магистър по връзки с обществеността от СУ "Св. Климент Охридски". Има и специализация по политически мениджмънт. Признава, че професионалният й път е свързан с журналистиката и ПР-а. От година е и хоноруван университетски преподавател.
"Политиката е преди всичко общуване, а не пазар за идеи, гласове или депутатски мандати"
- Г-жо Душкова, председател сте на столичното читалище "Елин Пелин - Мусагеница 2016", какво ви накара да се захванете с тази дейност?
- На общото събрание на читалището хората от квартала ми гласуваха доверие и ме избраха за председател на настоятелството. Аз приех, но и веднага се замислих знам ли с какво съм се захванала. От мен и останалите членове на настоятелството, както и на проверителната комисия се очакваше много. Трябваше да намерим начин и продължим борбата на хората от квартала да имат действащо читалище. Да се организираме и да се съберем, за да учредим ново читалище, да го регистрираме, имаше необходимост да направя концепция за неговото бъдещо развитие. Зад това дело застанаха повече от 300 човека, които учредиха "Елин Пелин - Мусагеница". Сега вече всичко това е факт и в момента ремонтират сградата, в която ще се помещаваме. Надявам се да е пълно с деца и родители, които да идват в читалището, за да развиват своите таланти и интереси.
Ако трябва да бъда честна, винаги съм се увличала по обществено-културни дейности и това беше просто още една възможност да съм активна в тази сфера. А и в самодейците, които правят култура, заради собственото си удоволствие и усъвършенстване, има нещо наистина възрожденски романтично. И това ме радва въпреки трудностите, които срещнахме по пътя. Кара ме да се чувствам удовлетворена, че съм част от това общо дело.
- Кои са основните проблеми, пред които са изправени читалищата у нас?
- Не са малко - финансов недоимък, на много места проблем е и застарялата материална база. Ниското заплащане на труда в читалищата също е фактор. Не може да се очаква, че хората, обвързали професионалния си път с читалищата, и семействата им трябва да мизерстват. Те също имат право на достойно заплащане на труда! Уви, културата в България е на това положение и читалищата не правят изключение.
Необходимо е предоставянето на средства за допълнително субсидирани бройки в читалищата, с което да се подкрепи и стимулира тяхната дейност и развитие съобразно възложените им със Закона за народните читалища функции. Едно действащо читалище трябва да открива нови културни и образователни форми и услуги в полза на местната общност. Трябва да се работи и по публичността на читалищата. Това най-вече е релевантно за големите градове, където конкуренцията на културни институции е голяма.
В малките населени места читалището до голяма степен е запазило функцията си на дом на културата. Те имат и много повече възможности за финансиране по оперативни програми и европейски фондове за разлика от тези в областните градове. Средствата могат да използват за реновиране на материалната си база, закупуване на оборудване. От друга страна, в големите градове развиването на стопанска дейност - обучителна и организиране на празници, трудно се получава - в града има достатъчно утвърдени обучителни организации, а читалищните салони са не добре отоплени. Похвално е, че последната година-две все повече читалища имат свои фейсбук страници и интернет сайтове.
- Подобна дейност трябва да бъде подпомагана, но кой трябва да е основният фактор зад това - държавата, общината или обществото?
- Всички заедно! Ако се върнем назад в българската история, читалищата са онези форми на култура и традиция, които са създадени със съвместните усилия на всички - бедни, богати, образовани, орачи... Цялата общност е впрегнала усилия за създаването на тези традиционно български огнища на просветна дейност.
Днес сградите на читалищата са предимно общинска собственост, бюджетната субсидия пък се получава от Министерството на културата, а за да има действащо читалище с разнообразни форми и възможности, трябват деца, родители... Млади и стари, или иначе казано, общността. Кръгът се затваря и всеки елемент е взаимосвързан с другия. Радва ме фактът, че читалищата възвръщат своето място в живота на съвременния българин. Има обаче какво още да се работи по Закона за народните читалища.
- В миналото читалищата бяха огнище на просветна дейност, в тях кипеше културен живот... Все още ли е така, или ентусиазмът отстъпва?
- Храмът на културата е сърцето. За да си самодеец, трябва да имаш любов и интерес към нещо. Искаш ли да си артист, да пееш, танцуваш, свириш, ти трябва да го усетиш със сърцето си. Тук е ролята на самодейците - те правят изкуство заради самите себе си и удоволствието от него, те не печелят от това. Техният талант не е впрегнат за гонене на комерсиални цели. Много хора идват в читалищата, за да търсят среда, забавление, да споделят интересите, които имат. Най-вече да общуват, защото читалището е средище на общуване - чрез музика, танц, рисуване, театър и прочие.
- Интересуват ли се младите хора от култура и изкуство, или клонят повече към заведения и молове?
- Смятам, че едното не изключва другото. Хората имат нужда от различен тип емоции. Това, което може да ти даде читалището, никой друг не може. В читалищната дейност човек получава възможност за индивидуална изява, да реализира творческите си желания и идеи. Моловете и заведенията пък са съвременните места за социални контакти, за пазаруване, лайфстайл преживяване. Всяко време си има своите кумири, важното е да си в духа на времето.
- Все повече хора се записват на народни танци, в популярната музика се чуват и народни мотиви... Завръща ли се младото поколение към корените си?
- О, да! Аз самата съм голям почитател на народните танци и музика. Благодарение на тази си любов попаднах за първи път в читалището. Все повече млади хора се включват в подобни танцови състави и това са едни от най-търсените групи за посещение. Българската фолклорна музика е не само прекрасна и уникална, а притежава някои характерни особености - неравноделни тактове например. Нашата музика изобилства с такива и напълно отсъстват в западната музика. Затова и хората ни са толкова красиви и ритмични. Хорото е и форма на комуникация и общуване под звуков съпровод, сигурно ми е професионален дефект, но във всичко търся общуването и комуникацията.
- Докторант сте по кризисен политически пиар, на какво от наученото дотук бихте искали да научите българските политици?
- Най-важното, което ми се иска да направят, е крачката от политика до държавника. Това е най-добрият ПР, който един политик може да има. И хората го виждат и оценяват.
- Умеят ли родните управници да са подготвени за кризисни ситуации, или по-скоро изчакват огънят да се разгори?
- Никой не е подготвен за кризисна ситуация. В политическата комуникация един неточен отговор, особено в кризисна ситуация, може да ти коства много на репутацията. Както казват - доверие се печели всеки ден, но се губи за секунда. В криза се говори малко, точно и е добре посланията да се отправят от един център.
В България от няколко години е факт политическата криза и според мен скандалът се наложи като норма в политическия процес. А това, което ме притеснява, е, че обществеността започва да свиква с ежедневните скандали и да ги приема. В такава среда се губи всичко полезно за политиката, както и това, че тя е преди всичко общуване, а не пазар за идеи, гласове или депутатски мандати.
Интервю на Павлета Давидова, в. Дума
