Това е последния пост на публициста и писателя Стефан Северин от 20 ти април. Вчера той отлетя Отвъд:
„ЕПИЛОГ НА ЕДНО ДЕСЕТИЛЕТИЕ: Мернах някъде вчера в архивите си, че правя десет години, откакто пристъпих прага на Фейсбук! Десет златни годинки! Срещнах толкова доброта, толкова милост и истински хора. Срещнах и буци лицемерие! Написах три книги, една за мрежата: „Фейсбук не е танго за двама”. Публикувах над сто хиляди текста. Получих доста разбиране и доста псувни. На десетата година Животът ме рани в движение. Горивото ми свърши до тук. СБОГОМ, ПРИТЕЛИ И ВРАГОВЕ!“
Помня го точно такъв, какъвто е на снимката. Срещнахме се за първи път преди 32 години в Клуба на културните дейци в нашето Габрово. По-скоро запознаха ни. Той беше млад, силен, вече правеше кариера в професията – беше един от водещите редактори на „Работническо дело“. Ще препоръчам на по-младите колеги и колежки да не се усмихват снизходително, когато споменавам името „Работническо дело“, защото за тяхно сведение по времето на тоталната Живковска цензура в медиите имаше десетки пъти повече кадърни журналисти, а не само мисирки и клепащи с мигли дръжки на микрофони. Да не говорим, че онези журналисти бяха несравнимо по-грамотни и с далеч по-завидна обща култура от днешните. Затова и респектираха прохождащите в занаята като мен. Но това е друг разговор. Скъсихме за секунди дистанцията, а той не ми позволи нито за миг да се почувствам толкова трогателно зелен и неопитен, колкото всъщност наистина бях.
Стефан устоя на много житейски удари, но винаги запази в себе си една вродена аристократичност, присъща на хора с много свободен дух. Природният му интелект му даваше предимството от сърце да се радва на успехите на другите. А това е една толкова деликатна и тънка граница, която ясно отделя белязаните хора като него и не ги оставя незабелязани. А забелязаните лесно събираха злобата, завистта и омразата на морето от посредственост. Никой обаче не можеше да му вземе перото, с което много талантливо рисуваше времето си.
Неговите картини на живота бяха коренно различни. Имаше и безпощаден сюрреализъм и революционен експресионизъм и импресионистични разкази на надеждата и светлината. Трудно ми е да приема, че е решил да полети нагоре! Нищо, че ни предупреди само преди дни, че му е дошло времето. Помислих си, че пак се шегува или нещо го е ядосало. Ще ми останат спомените от срещите, от едно истинско приятелство и едни късчета балканска мъдрост, които се надявам да съхраня, докато не се кача на моята габровска ракета за следващата среща със Стефан Северин. Аз поне прекрасно си давам сметка колко велик приятел имах тук и как светлите пичове в живота ми станаха с още един повече горе…Лек път на душата ти, братко!
Иво Димитров
Afera.bg
