Властовият нагон на бъдещия премиер, изглежда, е бърз. И не е изключено правителствената яйцеклетка да бъде оплодена в нормален срок, което да освободи от все по-тежкото бреме сегашния служебен кабинет. А това означава да нахлуем за трети път в тунела на известната ГЕРБ-ерска нормалност, в която водещо е усещането за самостоятелен полет над всички. Вярно, сега отново ще има и нисколетящи коалиционни птички в сянката на големия орел с крила на цветя. Но въздуха ще пори, произвежда и разпределя само ТОЙ. Което в превод от политически език означава "носене на отговорност". За присъдружните организации вероятно ще остане най-вече носенето на тежкия кръст на някои министерства. Това в превод от политическата лексика си е "размиване на отговорност".
Този път, разбираме, е дошъл краят на движението по кратката писта. Амбициите са за пълен цикъл от четири години. И всичко това е съпроводено с едно желание за "безапелационност", което пак с помощта на речника превеждаме като "... не търпи възражение". Това направо ми харесва, особено категоричността, че сме най-охраняваната граница в Евросъюза. Да му мислят онези по-нагоре с двойните огради. Хем влизат в харч, хем им щъкат емигранти из пътищата, хем се ангажират с устройването им в някакви заведения от не знам какъв си вид със специални екстри. Не че ние с пословичната си гостоприемност и високия си жизнен стандарт няма да приютим изпадналите в беда. Но все пак друго си е да имаш най-охраняваната граница в европейското семейство, през която пиле не прехвръква... Някак приятно и уютно ти става и поемаш дълбоко от кристално чистия роден въздух, разбираме пак от нашите европейски приятели в съда в Страсбург. Поначало полетът нависоко опиянява, особено тези, които не страдат от политическа аерофобия. Отлепването от земята и нейните проблеми, реенето на избраниците в розовите облаци на благоденствието и същевременното къпане в народната любов изобщо не са роден патент. За този феномен са постоянни абонати доста от балканските властници, но и не само. По обкръжаващите ни ширини обаче пиететът към въздигането над масите е на особена почит. Зависимостта на "обикновените" хора от ТЕБ опиянява и в един момент те кара дори да повярваш в своето величие и неповторимост. Дори да забравиш за преходността на всичко в този свят, та дори и старата истина, че няма незаменими хора. Естествено, в мелницата от възхвали вода непрекъснато налива добре подготвената кохорта от ласкатели. Те самоотвержено лъскат авторитет, внушават уникалност, втълпяват непогрешимост. Така беше с Живков, така беше с Йозал, така беше с Чаушеску, с Тито, Енвер Ходжа, с Папандреу...!? И всички, с изключение на самоизолиралата се Албания, независимо от упреците в авторитаризъм и култовщина, все пак оставиха държави с държавност и икономически потенциал, пък и в доста "потърпевши" онази обругавана днес носталгия. Затова пък техните наследници не отстъпват единствено по желанието си да налагат власт безапелационно. Разпиляват натрупваното с години, включително авторитет и международни позиции. Турция на Ердоган уверено върви към усъвършенствана форма на еднолична и безмерна власт; Сърбия пък припозна довчерашния радикал и млад лидер Вучич за спасител; раздираната от разпри Македония се кланя на авторитарния и компрометиран вече партиен водач Груевски и с липсата на гъвкавост е твърде близо до гражданска война; в Гърция Ципрас, с меко човешко излъчване, но и политическа твърдост и неотстъпчивост, води битка с кредиторите след дълги години на благоденствие назаем; в Румъния президентът Йоханес пренебрегна предложението на победилите в изборите социалдемократи и не назначи мюсюлманката Севин Шайдех, омъжена за сириец, а се довери на Гриндяну, чието правителство попадна под ударите на масови протести.
duma.bg
