България пред пропастта: Може ли „Възраждане“ да поеме властта?

„Възраждане“ е големият победител на изборите – партията увеличи резултата си от минали избори с около 100 хиляди гласа – най-висок ръст сред всички формации. Има ли повод за притеснение?

Зависи. „Възраждане“ не са заболяването, а просто един от симптомите. Притеснението ни трябва да се насочи по-скоро към значителна част от българския активен електорат, все по-склонен да гласува за формации без конкретна политическа стратегия, които под претекст за възвръщане на национална гордост и просперитет нормализират антидемократичното поведение във всичките му проявления.

Старата песен на нов глас

Ако се разходим обратно до „далечната“ 2005 г., ще си припомним генезиса на партия „Атака“. Година по-късно лидерът ѝ Волен Сидеров е на балотаж срещу Георги Първанов с над два пъти повече гласове спрямо парламентарните избори предходната година. Павел Шопов, заместник-председател на „Атака“, обявява, че партията „ще направи от референдума глас народен – глас божи“.

Партията „защитава българския национален интерес“, а според Шопов президентската институция трябва да упражнява правомощията си като „силен лост за промяна на обществените отношения“. През 2007 г. предизборен клип на партията е спрян от ЦИК, тъй като съдържа формулировката „национални предатели“ (днес вероятно това би предизвикало скандал за „цензура“ над криворазбраната свобода на словото).

През 2016 г. „Атака“ става част от коалиция „Обединени патриоти“, която влиза в управлението през 2017 г. Коалицията в крайна сметка се разпада поради вътрешни противоречия – две националистически формации са много, три – още повече. Преди това обаче ни дари с редица пърформънси на Сидеров, фрази като “псевдосънародници” спрямо българите в чужбина, обидни твърдения към малцинствата, скандали в телевизионните студиа и нагнетяване на напрежението със Северна Македония.

Репертоарът на ИТН и „Възраждане“ – от „Македония-а-а“ до референдумите и „суверена“, звучи печално познато. „Обединени патриоти“ потънаха в забрава, след като изпълниха ролята си на патерица на ГЕРБ. Защо обаче формулата продължава да работи и защо – поне така изглежда – работи все по-добре?

Печели онзи, който бори „системата“

На изборите имаше и друг голям победител – „не подкрепям никого“. Увеличението в гласоподавателите, които „не подкрепят никого“ за последната година и половина е тройно. На тези избори така са гласували над 109 хиляди души – повече от онези, подкрепили ИТН.

Общото между гласовете „не подкрепям никого“ и тези за „Възраждане“ е антисистемният протестен вот. Така погледнато, това би обяснило и преливането на над 30 хиляди гласуващи от „Продължаваме промяната“ към партията на Костадинов. Все пак само преди малко повече от година ПП беше антисистемната протестна партия, а преди нея така се беше позиционирала ИТН.

Излиза, че в изборите напредва онзи, който се представя за алтернатива на властта. Това е обяснимо с оглед на последните десет години управление, циментирало България на дъното на редица класации. Антидемократичната пропаганда беше оставена свободно да циркулира с години и това също подготви почвата. Сега Костадинов също си служи с нея.

Днес плащаме цената за стабилността на Борисов, но е хубаво да обърнем внимание на желанието за промяна, защото то може да се канализира и към добро. Настоящият трус може да ни изтласка или към миналото, или към бъдещето. Екзит половете от последните няколко години също отразяват тази тенденция. ГЕРБ и БСП имат относително твърд, по-възрастен електорат, ДПС се движат около едни и същи проценти.

Останалите избиратели се разделят по населени места и идеология – демократичната общност, концентрирана в градовете, гласува за ПП и ДБ, а областните градове и малките населени места гравитират към ИТН и „Възраждане“. Но колкото повече алтернативата и осезаемата промяна се бави, толкова повече се радикализира обществото.

Национализъм с човешко лице

„Възраждане“ е проруска партия, каквато беше и „Атака“, каквито са и повечето националистически партии в България. Костадинов да поддържа руската опорка за „неутралитет“ – иначе казано светът да стои безучастно, докато Русия си избира парчета от него, защото в противен случай той ще бъде унищожен с ядрено оръжие, а това не е в негов интерес.

Въпреки това „Възраждане“ искат „създаване на елитна редовна българска войска“ и „методична подготовка на цялото население за мобилизационна готовност и отбранителни дейности“. Срещу кого ще се отбранява България?

Пацифисти спрямо Украйна, от партията на Костадинов говорят за „изконни български земи“ извън българските граници и обединение със Северна Македония. В допълнение с въоражаването и иредентизмът, „Възраждане“ говорят и за „прекалена толерантност“.

Фокусът ефектно се насочва към българските малцинства в чужбина, а в същото време имплицитно се насажда омраза към малцинствата в България, чиято борба за равно съществуване е представена като отдаване на прекалени привилегии. Същите, каквито от „Възраждане“ искат за малцинствата ни в чужбина.

Екстремистките позиции се обличат в приемлив език, който всъщност отразява очакванията на повечето българи за държавата им. „Възраждане“ са добри в комуникацията и меко казано изостават в стратегията, докато демократичната им опозиция е добра в стратегията, но хич не я бива да комуникира. Дяволът се крие именно в тези детайли.

Държава, която спешно се нуждае от ремонт

Партия „Възраждане“ може да си служи с дезинформация и конспирации, за да достига до избирателите, но проблемите, които назовава, са болезнено истински. България не тежи достатъчно на мястото си в международните общности, от които е част. България е бедна. България е разкъсвана между Изток и Запад. България има проблем с емиграцията.

В България липсват адекватни: образователна система, институции, здравеопазване, медии… Списъкът е безкраен. Българинът не се чувства европеец, защото не живее като европеец. Българинът не е част от европейска общност, защото няма културния и финансов капитал да бъде част от европейска общност. И най-вече – българинът няма никаква представа как да реши всичките тези проблеми поради хронични дефицити, сред които липса на демократична традиция и гражданско образование.

Изборите показват, че триото ГЕРБ/БСП/ДПС е циментирано в корупция и безалтернативност и оттук пътят им е само надолу (особено с оглед на купения вот и изборните измами). Кой ще се позиционира като алтернатива и кой кого ще позиционира като алтернатива е големият въпрос. Ако Костадин Костадинов надскочи политическия потенциал на Волен Сидеров със сигурност има повод за притеснение.

Но по-страшното е, че 30 години псевдодемокрация е успяла да върне част от българите в миналото и да ги убеди, че така ще разрешат тегобите си. Със или без „Възраждане“ този проблем си остава нерешен. И предпоставка за много по-страшни беди от добрия стар национализъм, с който всички сме свикнали.

Йоанна Елми за „Дойче веле“, заглавието е на Narod.bg