Гледам хвалбите на служебния кабинет за свършеното за няколко месеца и все повече се убеждавам, че става дума за българска (специфична) патология.
Това е болестно състояние на бягство от реалността през фантазия за собствена значимост (понякога и величие) и трескаво взиране в някакви банални и подразбиращи се неща, които се изкарват като свръхпостижения.
Няма да акцентирам върху това, че такива приказки слушам от 35 години без изключение и без значение от строя. От Кирил Петков през Бойко Борисов, Сергей Станишев, царя, Костов, Софиянски, Виденов, Беров, Филип Димитров, Димитър Попов, Луканов та до Тодор Живков, който практикуваше това примитивно самохвалство (без никакво покритие) в продължение на 35 години.
Живковизмът е жив в над деветдесет на стоте (както казваше той) в българските политици след прехода. Селска, примитивна история - въобще не ми се влиза в спор кой какво построил и кога било по-добре.
Потрес е и в двете, да нямате никакво съмнение. Това, което всеки си е уредил в личния свят, няма много общо с перманентната бездарна и самодейна история, която наричаме българска държава.
Бих добавил и българското изкуство, но ще се отмести фокуса:)
Явор Дачков
