„Що да не вземем утре кометата и да идем в Мичурин, а после да се поразходим с лодки?! А да си наберем и гъби”. Тези думи изправят косите на партийния отговорник от ГДР, придружаващ младите хора, пристигнали у нас с влак на дружбата. Той знае, че в групата от 60 души има младежи, които са помъкнали големи надуваеми лодки, и е силно притеснен те да не духнат към Турция. Изчаква да свърши запоят с водка и бира, следи изкъсо дали всички са се прибрали в бунгалата и към 4 часа след полунощ изважда малко тефтерче, на което е записан само един телефонен номер – на частна квартира в Несебър. В нея е скрит оперативният център на източногерманското Министерство на държавна сигурност, по-известно като Щази, отговарящ за всички туристи от ГДР, почиващи на нашето море.
Дежурният офицер веднага събужда майор Лотар Шрицке – могъщият шеф на групата. Той незабавно известява началника си в центъра в Берлин ген. Хайнц Фидлер. Звъни и на колегата си от ВГУ на ДС полк. Георги Плашев, който ръководи 8-ми отдел, отговарящ за туризма. Паниката е огромна заради подготвяното масово бягство. Докладвано е дори и на зам. вътрешния министър ген.-полк. Григор Шопов, който ръководи ДС. Той взима присърце притесненията на немските другари. Още повече че два месеца и половина преди това ген.-лейт. Георги Аначков – шефът на Второ главно управление (ВГУ) – контраразузнаването на режима, е с внушителна делегация в Берлин. Аначков пише доклад, в който посочва, че за бягство граждани на ГДР използват лодки и подводни уреди с двигатели влекачи, които могат да работят до 2,5 часа. Шопов слага резолюция под доклада: „С новите методи за извеждане
на граждани на ГДР, особено по море, да се запознаят другарите от Управление „Гранични войски“. Този доклад бе открит в секретния архив на ВГУ, съхраняван в Комисията по досиетата.
Веднага са пратени допълнителни сили от Бургас. На Осма гранична застава е наредено по-често нощем да осветява акваторията на залива между Китен и Приморско. Това разказа бивш офицер от ВГУ на ДС, който навремето е работил с майор Шрицке. Пояснява, че младежите веднага са прехвърлени в хотелите „Бисер", „Хоризонт и „Нептун" под предлог за по-добри условия, но всъщност за да бъдат следени изкъсо. Дори кометите са спрени за няколко дни с обяснението, че морето е бурно, за да се осуети масовото бягство.
Трасето Китен – Мичурин, (днешно Царево – Ахтопол) често е избирано от източногерманците в опитите им да духнат на Запад. Смятало се е, че през България ще им бъде по-лесно. Разстоянието по права линия е само 35 км до село Резово – най-южното място край морето, до което минава границата с Турция.
Преди Десети ноември в Ахтопол се е влизало с открит лист, но туристи от соцстраните не са спазвали забраната. Те са кръстосвали за риба из река Велека, разположена край с. Синеморец – само на 4 км от Ахтопол, както и самата планина Странджа, обяснявайки на властите, че са тръгнали за гъби. Режимът на Ерих Хонекер в ГДР никога не е признавал за бягствата на източногерманците на Запад. Той ги е наричал „престъпна търговия с хора“ и „опит за отвличане" на източногермански граждани от „банди”.
Година по късно – на 21 октомври 1982 г., в Берлин министърът на държавната сигурност на ГДР (Щази) ген.-полк. Ерих Милке награждава с ордени и медали „За заслуги към народа и родината“ и „Братя по оръжие“ 25 генерали и висши офицери на ДС. В берлинските архиви са запазени документи за многобройните съвместни операции и работни срещи с ДС. Двете репресивни служби обсъждат най-вече как да бъдат възпрени младите хора от ГДР, които се опитват да бягат през границите на НРБ, дори и с гумени дюшеци по морето.
Първоначално Щази праща своите съгледвачи у нас само за летния сезон – от 30 април до 15
Още тогава за шеф на групата на Щази у нас е пратен майор Лотар Шрицке, който я ръководи до 1989 г. Това обаче се вижда недостатъчно на източногерманските другари и те решават да имат целогодишно очи и уши у нас. Групата става постоянно действаща. По-късно през активния летен сезон Щази праща свои агенти и по КПП –тата по границите ни. Там те са дебнели дали в потока гастарбайтери от ФРГ не се крият и източногермански туристи, снабдени с фалшиви документи и автомобилни табели.
По данни на общественото радио на ФРГ „Дойчландфунк” през годините до 1989 г. точно 2000 граждани на ГДР са направили опити да избягат през страната ни, но само 500 са имали успех. Други данни сочат, че броят на източногерманците, опитали се да избягат през България, е двойно по-голям. 415 младежи от бившата ГДР са арестувани, 23-ма заплащат с живота при опита си да избягат от Желязната завеса през нашата страна.
Първият случай, при който гражданин на ГДР е застрелян на българската граница, е в средата на 60-те години. Самият указ, който позволява да се стреля на месо при нарушители е обнародван през 1952 г.
Вернер Гамбке идва у нас на екскурзия и отсяда в сърцето на Родопите – с. Стойките до Смолян. На 11 юни 1965 г. призори германецът излиза сам от селото. „Синко, момъкът напусна сам селото“, казва една от бабите на граничар. В 11 ч. заставата е вече на крак и е формирана група с кучета. Гамбке е видян на следващия ден от овчар. До този момент по петите му вече са 41 граничари. На около 330 жители от няколко села е наредено да пазят границата и да се оглеждат за диверсант. На следващия ден германецът е пресрещнат на 150 м. от гранична пирамида. Не се подчинява на разпореждането да спре и е разстрелян. Погребан е там, където е застрелян.
В доклад за инцидента се посочва, че граничарите „са се справили със ситуацията бързо и смело“. Последният гражданин на ГДР, който е убит по нашите граници е 19-годишният Михаел Вебер. На 6 юли 1989 г. той е застрелян до Кулата. Само няколко месеца по-късно режимът пада…
Уве Прийс идва на почивка у нас в края на 80-те години. Всъщност идеята му е да се опита да избяга от комунистическия строй. Той се среща с приятел в къмпинг „Каваците“ и го убеждава да се пробват заедно. Решават да преминат границата във вътрешността като смятат, че шансовете им, са по-големи, защото крайбрежието на Черно море се пази по-зорко.
Двамата имат единствено карта на България. Младежите правят първо разходка с автобус, след което се отклоняват и тръгват по горски път през Странджа към Малко Търново. Когато се стъмва чуват лай на кучета и виждат малка хижа в далечината. Предполагат, че е КПП за забранената зона и заобикалят. Зоната за сигурност е широка до 30 км. и започва след Мичурин (Царево), който е най-южния курорт, в който могат да влязат чуждестранни туристи. Само жители с разрешителни могат да пътуват до Синеморец и Резово.
Прийс и приятелят му откриват плевня, в която спят няколко часа. После спират камион, който ги откарва още малко на юг. Когато го спират граничари, Уве Прийс скача и се втурва в гората. Другият германец е хвърлен на земята, а в тила му е насочен автомат. Ден по-късно беглецът успява да стигне до границата. Пред него са две високи огради и той успява да се прехвърли през едната. Граничари с кучета го залавят, преди изобщо да доближи втората. Започват да го бият и симулират, че го застрелват. Все пак младият мъж е конвоиран първо в затвора в Бургас, после в София. Въпреки всичко оцелява и е пратен в ГДР. Двамата мъже оживяват след опита си за бягство за разлика от други източногерманци.
По-малко от година след смъртта на Вернер Гамбке през април 1966 г. южно от Смолян, на браздата с Гърция са застреляни други юноши – Карл-Хайнц Енгелман и Зигфрид Гамиш. Погребани са на място. Веднага родителите на двамата поискват телата на синовете си, за да ги погребат. Отначало им е съобщено, че останките ще бъдат пренесени. Малко след това в ГДР им е обявено, че България е отказала, като се мотивира с топлото време.
Родителите на жертвите скандал, като наемат адвокати. След доста време изобщо идва първото официално обяснение за случилото се. От Червения кръст съобщават, че младежите са убити при опит за бягство през границата. Родителите продължават да изискват информация и накрая се стига дотам, че властите в ГДР решават подобни скандали да се потулват.
Следващото лято Петер Мюлер и Гюнтер Пшера пробват да преминат браздата. Те са в Приморско. Потеглят на юг с мотопед. Преди границата оставят превозното средство и продължават през гъсталака. Бързо са открити от войници. Пшера е застрелян, а Мюлер оцелява. Според доклада на граничарите Пшера е искал да се защити с нож, който държал. Мюлер оспорва тази версия, като казва, че войниците открили огън внезапно.
Подобен е сюжетът на българско-френски игрален филм от 1994 г. „Граница” на режисьорите Илиян Симеонови Христиан Ночев, по техен сценарий заедно с Емил Тонев. Сценарият е написан по едноименния роман на Тонев. Само че в лентата се разказва за момиче и момче. Един от старите войници Попето (Петър Попйорданов) е взел под своя закрила Красавеца (Мариан Вълев) на българо-гръцката граница в Родопите. Красавеца става свидетел на застрелването на двойката от ГДР, убийства, за които Попето получава домашен отпуск, а после успява да се уволни и по-рано.
Преди години авторитетното списание „Шпигел” разкри скандалния факт, че посолството на ГДР в София е плащало на граничари 2000 лв. за всеки убит гражданин. По това време средната заплата у нас беше 150 лева. Според цитирани от сп. „Шпигел“ бивши български граничари цели германски семейства, включително жени и деца, са били избити. През 1985 г. вече 144 граждани на ГДР на морето са установили „подозрителни контакти“ с туристи от капиталистическите страни, има 10 сигнала за бягство и 4 опита за нелегално преминаване на ГКПП. Двата туристически отдела приемат специален план, а Щази и ДС слагат под око 15 обекта, занимаващи се с извеждане на източногерманци на Запад.
Нещо повече, Щази въвежда с помощта на ДС свой агент в „Гранд Хотел Варна” в курорта „Дружба“, сега „Св. св. Константин и Елена“). Слага ръка и върху личната и служебната кореспонденция на граждани от ГДР временно пребиваващи в България. В резултат на това оперативно наблюдение под контрол са били взети само за тази година над 4600 източногерманци. През май 1985 г. майка и дъщеря от ГДР избягват с паспорти на западногермански роднини, на които са сменени снимките.
Щази нарича това метод на „саможертвата” и праща наесен трима водещи офицери, които водят четиридневно обучение на нашите гранични власти на летище „София” и ГКПП-тата на браздата. Въпреки крутите мерки желанието на източногерманците за свобода не угасва. Само през 1988 г. опитите им за бягство през България скачат драстично – до 291. През август 1989 г. тогавашният лидер на ГДР Ерих Хонекер, който е един от идеолозите на Берлинската стена и на заповедта да се стреля без предупреждение по жителите на ГДР, опитващи се да избягат на Запад, гръмко заявява, че стената ще стои още 100 г. Историята му погажда номер. Берлинската стена пада на 9 ноември – три седмици след оставката му, а на следващия ден у нас Тодор Живков е отстранен от власт.
Източник: Уикенд
