Нарцисизмът на Костадинов уби алтернативата „Волгин“ в името на петпроцентовото си его

Политическото бездарие има едно основно гориво и то се нарича неконтролируем нарцисизъм. Официалното обявяване на кандидатпрезидентската двойка на „Възраждане“ се превърна в брутална демонстрация на това как един лидер е готов да заколи реалния шанс за политическа победа, само и само да не изпусне прожектора, насочен към собствената му персона. Решението Костадин Костадинов да се потичи начело, забутвайки Петър Волгин като безпомощен фигурант на задната седалка за вицепрезидент, е политическо самоубийство от суета. Това е шамар в лицето на всеки, който е вярвал, че тази партия се бори за кауза, а не за храна на егото на своя председател.

Българският избирател отдавна е преситен от партийни лакеи и самовлюбени трибуни. Хората изпитват органическо отвращение от политици, които излизат пред нацията не за да предложат държавничество, а за да се любуват на собствения си ехо капан. На мажоритарни избори хората търсят личности с безспорен интелектуален и морален бекграунд, а не партийни диктатори, чийто таван на чуваемост отдавна е запечатан. „Възраждане“ разполагаше със златен коз в лицето на Петър Волгин – човек с авторитет, който можеше да взриви статуквото, ако беше издигнат за президент. Костадинов обаче предпочете да го превърне в луксозна декорация на личния си моноспектакъл.

Истината, която никой в партийната централа не смее да изрече на глас, е проста – хората масово не обичат Костадинов. Извън сектантското ядро от фанатизирани фенове, образът на лидера действа като политически репелент. Българинът не понася кресливия, агресивен и вечно сочещ с пръст нарцисизъм, който прозира зад всяко негово изказване. Хората усещат кога един човек е воден не от идеали, а от болна амбиция да бъде вечният незаменим фактор. Точно това недоверие поставя стъкления таван пред партията, чийто резултат на последните избори се срина до мизерните 5% от общия брой гласоподаватели.

Пропуснатата възможност с Петър Волгин ще тежи като воденичен камък. Волгин притежава онази интелигентна, обрана и аргументирана острота, която Костадинов никога няма да има. Като доказан журналист и публицист, той е способен да води геополитически дебати без истерия и евтин популизъм. Волгин имаше реалния потенциал да пробие партийните окопи и да обере огромния протестен, ляв и консервативен вот на хората, които искат промяна, но изпитват погнуса от стилистиката на Костадинов. Една надпартийна кандидатура на Волгин за държавен глава щеше да вкара в паника системните партии и да събере огромна периферия.

За да се случи това обаче, се изискваше мъжество и способност да направиш крачка назад в името на голямата цел. Нещо, което е генетично невъзможно за профила на Костадинов. Неговият егоцентризъм не може да понесе мисълта, че друг човек в неговата орбита може да обере овациите и да стане легитимен обединител на нацията. Затова Волгин беше брутално кастриран политически, поставен в унизителната роля на поддържащ актьор, чиято единствена цел е да изпере агресивния имидж на шефа си и да му донесе още малко изборна плът.

С този ход Костадинов подписа служебната победа на своите врагове. Твърдото ядро от пет процента ще си избръмчи на изборите, но периферията ще остане заключена. Никой нормален, умерен гражданин няма да припознае Костадинов като балансьор или обединител. С хвърлянето на собствената си персона в битката, той гарантира, че патриотичният и суверенистки вот ще остане разпокъсан, маргинализиран и напълно безопасен за схемите на управляващите. В централите на статуквото днес отварят шампанско – докато егото на Костадинов управлява решенията във „Възраждане“, системата е абсолютно бетонирана.

http://pogled.eu