„За трети път днес ще сваля шапка – на химна на България, на героите на България и на вас, скъпи социалисти!
Изричайки тези думи на 29 юли, лидерът на БСП Корнелия Нинова си свали шапката и се поклони доземи пред почервенялата от знамена Историческа поляна под връх Бузлуджа.
В този миг 60 000 души изригнаха в мощни овации. Въздухът буквално потрепери. Гледката е впечатляваща, усещането - уникално. Пек, жега и... 60 000 вперени в лидера си, попиват всяка негова дума и реагират спонтанно – от душа и сърце. Каквото и да бе поискала в този миг Корнелия Нинова - тези 60 000 възторжени лица, млади и стари, щяха да ѝ го дадат. Това е някаква магическа връзка между партия и лидер, която съм виждала само тук, на Бузлуджа.
Всеки председател в БСП знае – конгресът го избира, но Бузлуджа го утвърждава. Там е големият изпит. Ако „човешкото море“ на „Бузлуджа“ те припознае като водач, партията е твоя.
За левите Бузлуджа е като храм. Там си казват всичко. Там се изповядват. Там се зареждат. От там тръгват посланията към партията и обществото.
„Този връх висок е“ и от там се вижда кой е в първите редици на БСП, кой е до лидера, кой е сред редовите социалисти на поляната, кой е „бегал“...
Бузлуджа-2017 не направи изключение в това отношение.
Нинова произнесе конгресно слово. Неписано, но ясно структурирано, с конкретни послания и емоционален заряд. Като едногодишен отчет пред тези, които са я избрали. Призна победи, призна загуби, призна вътрешно-партийни раздори, не скри грешки. И поиска подкрепа за промяната, която прави в БСП, и за онази, която иска да направи в държавата.
Всъщност Нинова се прицели по-далеч - поиска от Бузлуджа вот на доверие. Точно, когато вътрешно-партийната опозиция се опитва да оспори лидерството ѝ, да я изгони колкото се може „по-раншко“ от „Позитано“ 20, председателят поиска доверие от редовите членове на партията.
И го получи.
„
Искам да ви благодаря за това, че ми повярвахте и ме последвахте, въпреки противоречията ни, въпреки раздорите ни, да започнем промяната от себе си“...
В този момент е нормално наблюдател като мен да се обърне и да потърси сред множеството опонентите ѝ - онези, които посяха раздорите в партията след като тя стана лидер.
Нямаше го Михаил Миков.
Нямаше го Янаки Стоилов,
Нямаше го Георги Божинов.
Нямаше го Димитър Дъбов.
И Георги Гергов го нямаше даже.
Разказваха, че пловдивският водач на социалистите, член на Националния съвет на БСП, минал сутринта, поклонил се на Шипка и... зарязал Бузлуджа.
Мишо Миков пък ремонтирал покрива на майка си в Кула.
За Дюбов и Янаки – не разбрах.
Чух реплика: „Те я бойкотират!“.
Това, разбира се, е глупост!
Бузлуджа не е на Нинова.
На Бузлуджа се ходи, заради вътрешното усещане за съпричастност с една идея; с хора, които я споделят и които се наричат един другиму „другарю“, независимо, че могат да имат и вътрешни противоречия.
На Бузлуджа през 1997 година видях сваления от лидерския пост в БСП Жан Виденов и новоизбрания Георги Първанов. В лявата част на поляната утешаваха Виденов, в дясната – аплодираха Първанов. Никой от тях не претендираше за господство над емоцията на социалистите. Сякаш в душата на партията имаше място за всеки – и за грешника, и за праведника.
Днес опонентите на Нинова не събраха смелост да се изправят очи в очи с редовите социалсти, да потърсят от тях подкрепа за атаките си срещу председателя, за своите виждания, за тезите си. Може би се опасяваха от освиркване, от гневни реплики, може би допускаха, че партията няма да е благослонна към тях и към това, което правят... Не знам. Можем само да гадаем.
Фактът обаче, че ги нямаше на Бузлуджа е показателен за тях.
БСП много пъти е била лъгана от своите водачи, много пъти е била предавана, много пъти е била разпъвана на кръст от лидерските им амбиции и стремления за лични облаги.
Сега вероятно нямаше да прости. Още повече, че поредният вътрешно-партиен скандал, подпален от противниците на Нинова, избуя до стремежа „коалиция БСП - ГЕРБ“.
„След изборите дойде изкушението да се съюзим с ГЕРБ. Благодаря ви за онази съществена за социалистите мъдрост, която държи на идеология и на програма, а не на личното облагодетелстване на стотина души в партията“. Нинова изстреля тези думи пред смълчаната поляна и за миг застана в очакване. Осмислила какво чува, поляната ѝ отговори с бурни ръполяскания.
Противниците на Нинова в партията трябва добре да разчетат този сигнал.
Самозалъгват се, че са способни да отнемат лидерството ѝ, че могат да отслабят влиянието ѝ в партията, че е възможно да засенчат тази емоционална връзка, която вече е изградена между нея и обикновените социалисти.
Бузлуджа показа това. Трябва да отидеш там, за да го видиш.
И тук не става въпрос за изсмукан анализ пред компютър. Тук става дума за работа на терен, където всичко е пред очите ти.
Нито един от тези, които обикалят структурите и претендират за маршалския жезъл в БСП, няма харизмата на Нинова. Поляната под Бузруджа щеше да я разкъса от спонтанната си любов.
Просто БСП си намери водача.
Нинова може да допуска грешки, може да е рязка, може често да е подтискащо доминираща, може да е прекалено импулсивна или убийствено енергична – за всичко може да я критикуват, но Нинова е признат от партията си лидер. Хората това харесват в нея – твърдия стил, ясната позиция, безкомпромистността към управляващите, принципната опозиционност. Опитите да я компрометират, да я пришият към греховете на прехода, няма да дадат реален плод, само ще вредят на партията.
Реално погледнато в БСП вече всичко зависи от нея по отношение на политики, решения, функциониране и резултатност. На мнозина това може да не харесва, но я си спомнете какво представляваше БСП и парламентарната ѝ група по времето на Михаил Миков - аморфна, безлична, безидейна, готова за едното намигане на Борисов. А на „Позитано“ всеки си правеше, каквото си иска. Бяха превърнали накрая коридорите на соццентралата в склад за „Социалистическо пиво“.
Нинова отряза всичко това от раз. Концентрира власт, получи влияние, събра доверие и това ще има дисциплиниращ ефект за партията.
Който и да скочи сега срещу нея, просто няма шанс!
Такава е реалността.
Другото са болни амбиции.
http://epicenter.bg
