Анализ на Джон Рийс за Middle East Eye, гостуващ научен сътрудник в Университета в Есекс и съосновател на движението “Спрете войната“: Европа е обхваната от масови протести. Две правителства вече паднаха.
След 14 години на власт сръбският президент Александър Вучич беше принуден да отстъпи под натиска на движението „Студентска листа“. А испанският министър-председател Педро Санчес беше принуден да свика предсрочни парламентарни избори след огромни демонстрации срещу жилищната криза.
Но това далеч не са единствените бунтове на континента. От Португалия до Албания, от Белгия до Италия огромен брой граждани, често водени от студентите, излизат по улиците.
На 30 октомври към тях се присъедини и международна стачка на пристанищните работници, засегнала 113 пристанища в 22 държави. Стачките и протестите бяха насочени срещу превъоръжаването и новия стремеж към война, както и в знак на солидарност с Палестина. Някои от най-ефективните демонстрации се проведоха в Италия и Гърция.
В Италия, Сърбия и Испания мобилизациите са със същия мащаб като по-широко отразяваните протести във Франция. Но именно Франция е ключът към европейската политика – и ето защо.
Масовите протести във Франция продължават вече повече от месец. Въпреки жестоките репресии – хиляди арестувани, един протестиращ загубил зрението на едното си око, а други двама загубили по една ръка – няма признаци, че протестите затихват.
Нещо повече, това огромно масово движение все повече привлича подкрепата на работническата класа и профсъюзите. За 5 ноември се проведе обща стачка, която беше организирана от синдикатите.
Има и други причини политическата криза във Франция да е най-задълбочаващата се в Европа.
Изправени пред подобна съпротива по улиците, политическите елити обикновено прибягват до два механизма, за да победят противниците си: силата и електорализма.
Френското правителство се опита да използва значителна сила, но това не даде резултат – поне засега.
Френската държава обмисляше пълна забрана на протестните шествия, а десницата се опитва да забрани партията „Непокорна Франция“ (LFI) на Жан-Люк Меланшон, макар че все още не се е осмелила да го направи.
Така остава електорализмът – използването на изборите като средство за прекъсване на инерцията на народната мобилизация и за възстановяване на легитимността на управлението.
Това е изпитан и проверен ход на управляващите в демократичните държави.
В Испания Социалистическата работническа партия на Санчес очевидно се надява, че инерцията на протестите срещу жилищната криза и страхът от нарастващото влияние на популистката десница – партията „Вокс“ – ще подобрят изборните ѝ резултати.
Това е опасен политически залог, който може да отвори пътя на десницата към властта. Но може и да се окаже достатъчен, за да осигури на реформисткото ляво правителство още един мандат.
В Италия протестите очевидно са насочени към свалянето на дясното правителство на Джорджа Мелони. Ако това се случи, най-вероятният резултат ще бъде някакво центристко правителство, предвид сегашната слабост на левите партии в Италия.
Във Великобритания огромната вълна на движението в подкрепа на Палестина беше една от основните причини за отстраняването на Киър Стармър от поста министър-председател.
Във Франция обаче възможностите на политическия елит да използва изборите като изход от кризата са много по-ограничени.
Президентството на Еманюел Макрон трябваше да възстанови политическия център по модела на Тони Блеър, изолирайки едновременно левицата и популистката десница. Но се случи точно обратното.
Както левицата, обединена около партията на Меланшон „Непокорна Франция“, така и десницата на Марин льо Пен и нейният „Национален фронт“ се възползваха от разпадането на центъра.
Президентските избори във Франция вече наближават, като гласуването предстои през следващата година. Следователно възможността политическият елит да свика избори, за да прекъсне инерцията на протестното движение, както прави Шарл дьо Гол през 1968 г. със своите избори от типа „подкрепете ме или ме свалете“, или както Санчес прави днес в Испания, не е достъпна за френското политическо ръководство.
Всъщност, независимо кой ще спечели президентските избори догодина, въпросът за това кой ще доминира във френската политика отново ще се пренесе от изборната арена на улицата.
Разбира се, Франция не е единственият възможен път към ескалация на по-широката борба.
Санчес може да спечели изборите в Испания, но да не направи достатъчно отстъпки, което да предизвика нова вълна от протести.
В по-общ план засилващото се участие на организираната работническа класа може да доведе до широко разпространение на стачните действия.
Това би издигнало кризата на европейската политика на съвсем друго равнище и би направило много по-трудно потушаването на борбата чрез парламентарни средства.
Независимо от всичко, към момента на написването на тази статия най-напредналата социална и политическа криза се развива именно във Франция.
От този опит могат да бъдат извлечени няколко важни поуки.
Първата е, че масовата народна мобилизация по улиците – отличителна черта на протестните движения през последното поколение – представлява фундаментално радикален и преобразуващ процес. Нейните последици не могат да бъдат възпроизведени нито чрез традиционния ляв парламентаризъм, нито чрез морализаторски форми на пряко действие.
Писателят Джон Бърджър е бил прав, когато през 1968 г. пише:
„Истината е, че масовите демонстрации са репетиции за революция: не стратегически, дори не тактически репетиции, а репетиции за революционно осъзнаване. Периодът между репетициите и истинското представление може да бъде много дълъг. Тяхното качество – интензивността на това предварително осъзнаване – може да варира значително в различните случаи. Но всяка демонстрация, на която липсва този елемент на репетиция, е по-правилно да бъде определена като публично зрелище, насърчавано официално.“
Втората поука е, че социалдемокрацията никога не загива само заради собствените си слабости – тя трябва да бъде заменена.
Ето защо политическата криза във Франция е толкова тежка – а политическа криза с подобни мащаби във Франция ще радикализира перспективите пред левицата в целия европейски континент.
