Разбити аптеки и магазини, разлагащи се трупове по улицата: Как живеят сега руснаците в Суджа?

Тела се разлагат на улицата. Белязани с куршуми цивилни коли са наредени по пътя. Половината от лицето на Ленин, е отнесено от статуята на площада. Улиците са осеяни с шрапнели. Местните жители се скупчват в бомбоубежищата. В разкъсаните сгради се носи миризмата на смърт.

Това е сцена, до болка позната на Украйна, но досега чужда на Русия. Но граничният град Суджа беше нападнат от Украйна преди единадесет дни. А в четвъртък президентът Володимир Зеленски обяви, че е под техен контрол. Когато руският президент Владимир Путин започна избраната от него война преди две години, Русия не очакваше да бъде нападната обратно.

Екип на CNN премина в Русия, придружен от украински военни, покрай граничния пункт, разкъсан на парчета от първата атака на Украйна. С хоризонта отпред, който от време на време бива помрачен от черен дим заради експлозии, самият път е нереално спокоен. От двете страни спокойни полета, някога защитени от суперсила от Студената война, която не е виждала инвазия след нацистите.

Отбивката за Суджа е обозначена с огромен православен кръст, на който пише „Бог да ни пази". На няколко метра от него лежат останките от два танка и друга броня от интензивните битки преди дни.

Улиците на града са предимно празни, но отекват от бушуващата около тях буря. Малки оръжия и изходяща артилерия нарушават тишината, но от разстояние.

Украински ескорт на CNN казва, че руските атакуващи безпилотни самолети, които са попречили на напредъка на Украйна на фронтовите линии през последните месеци, просто са били твърде заети в битките на фронтовата линия, за да тормозят силите на Киев на границата и в Суджа. Тяхното очевидно отсъствие, както и това на руските въздушни сили, предполагат възможно подобрение във възможностите на Украйна за това изненадващо нападение. Повсеместното присъствие на доставени от Запада бронирани превозни средства по пътищата към Русия показа, че Украйна хвърля ресурси, за които твърдеше, че й липсват в тази битка.

Суджа не е съвсем пуста. В една голяма сграда, пред входа на мазето, голяма картонена табела, написана на ръка, съобщава: „Тук има мирни хора в мазето, без военни“. 68-годишната Ина седи отвън, а долу още 60 цивилни.

„Донесоха много кутии. Имаме храна“, каза тя за украинските сили.

В мазето се разиграва сцена, на която света стана свидетел в десетки украински градове през последните две години. Но тя е все толкова тъжна и в Русия.

На входа на убежището стои Станислав, който поглади прошарената си брада на въпроса как се живее. „Вижте, това не е живот. Съществуване е. Това не е живот.”

В тъмната, подземна влага лежат болните, изолирани и объркани. Една възрастна жена, все още с перука и яркочервена лятна рокля, леко се поклаща, докато говори: „Не знам как ще свърши всичко нова. Поне примирие, за да живеем спокойно. Ние не се нуждаем от нищо. Това е моята патерица, не мога да ходя. Много е трудно.” Мухи жужат около лицето й във влажен мрак.

В съседната стая светлината блести върху шестчленно семейство. Бащата казва: „Една седмица. Няма новини. Не знаем какво се случва около нас.” Синът му седеше мълчалив до него с каменно бяло лице.

Друг мъж в края на коридора разговаря с един от украинските придружители - Ефимов, който казва, че е на около 90 години. Дъщеря му, племенницата и внуците му са женени за украинци и живеят в Украйна, но той не може да се свърже с тях.

„В Украйна“, казва той, когато го попитаха къде иска да избяга. „Ти си първият, който го споменава. Хората говореха за това, но ти си първият, който дойде.” Идеята за евакуация би била трудна за мнозина тук в мирно време.

На улицата отвън е Нина на 74 години, която търси лекарството си. Магазините са разбити, а аптеките затворени. Тя настоява, че не иска да си тръгва, със същата страстна защита на правото си да живее там, където винаги е имала толкова много украинки на нейната възраст, в подобни белязани градове.

„Ако исках, щях. Защо да напускам мястото, където живях 50 години? Дъщеря ми и майка ми са в гробищата и синът ми е роден тук, внуците ми също… Живея на моята земя. Не знам къде другаде живея. Не знам чия е тази земя, нищо не разбирам."

Не е ясно как и къде завършва това бързо, успешно и изненадващо нападение или кога ще пристигат руските сили. 

Автор: Ник Пейтън Уолш, CNN

trud.bg