Медийна досада по никое време: Защо трябва да ни сервират „Ленчето“ с вечерята?

Има моменти в денонощието, които по закон Божи и по силата на елементарната човешка естетика трябва да бъдат пощадени от политически терор. Времето за вечеря е точно такъв оазис. Човек сяда на масата, опитва се да забрави ежедневните грижи, да хапне на спокойствие и да си отдъхне. Но вместо уют и нормалност, от телевизора в хола изскача едно и също лице с агресивен гардероб и още по-агресивна реторика. Става дума за вечния дежурен коментатор на републиката – Елена Поптодорова. Въпросът, който вълнува хиляди зрители, е прост: как пък не се намери малко естетическо чувство у програмните директори на родните телевизии, че да спрат да я пускат точно тогава, когато хората се опитват да вечерят? Има ли някаква минимална хигиена на ефира, или сме длъжни да приемаме тази геополитическа досада като гарнитура към основното ястие?

Проблемът не е просто в това, че Поптодорова е навсякъде. Проблемът е в пълната монотонност на нейния репертоар, който е придобил комични, почти патологични измерения. Човек остава с усещането, че тази жена страда от тежка форма на фиксация. Накъдето и да се обърне, каквото и да се случи по света – от метеорологичното време до поскъпването на хляба – за нея всичко започва и свършва с едно име. Русия, дроновете и, разбира се, Владимир Путин. Тази тема е окупирала ума ѝ до такава степен, че според критиците ѝ тя вероятно проверява и под леглото си преди лягане за агенти на Кремъл. Тоталната липса на нюанси, баланс или елементарна обективност превръща изявите ѝ не в сериозен дипломатически анализ, а в зле режисиран пропаганден монолог, който уморява и най-търпеливия зрител. Когато една и съща плоча се върти в продължение на години, тя спира да бъде информативна – превръща се в чист ефирен шум.

Но за да разберем феномена „Поптодорова“, трябва да погледнем отвъд текущите ѝ телевизионни проповеди. В българското общество тя отдавна е известна с едно емблематично прозвище, което интернет пространството роди и затвърди – „Ленчето Кранчето“. Това име не дойде от нищото. То е директна препратка към един от най-срамните и грозни скандали в историята на българската дипломация. Годината беше 2017, а мястото – летището във Варшава. Тогава бившият ни посланик в Щатите беше хваната в кражба на скъпа козметика (крем против бръчки) от безмитен магазин. Последваха жалки оправдания за внезапно неразположение, за грешки и телефони, но полското правосъдие беше категорично – Поптодорова беше призната за виновна и осъдена. Международният резил за България беше огромен. Жената, която трябваше да представлява държавата ни пред най-голямата световна сила, се оказа обикновена джебчийка на дребно, заловена с крем в чантата. Днес същата тази осъдена за кражба персона стои в националния ефир с поучителен тон и размахва пръст на нацията, говорейки за морал, ценности и правов ред. Наглостта на подобно поведение е меко казано стряскаща.

Най-голямото лицемерие обаче се крие в нейната идеологическа биография. Елена Поптодорова днес се представя за най-ревностния и ортодоксален крепител на евроатлантизма, за пазител на западната демокрация и първа линия на отбрана срещу източния комунизъм. Иронията тук е толкова дебела, че граничи с цинизъм. Историята помни, че Поптодорова винаги е била от страната на силните на деня. Преди да стане първа приятелка на Вашингтон, тя беше вярна номенклатура на БКП. Тя започва кариерата си като личен преводач на Тодор Живков и Петър Младенов – върховните фигури на същия онзи тоталитарен режим, срещу чието наследство днес тя уж се бори. Когато вятърът на промяната духна в друга посока, Ленчето бързо смени партийната книжка с атлантическата кауза, демонстрирайки завидна гъвкавост на гръбначния стълб. Тя е класически пример за политически хамелеон, който оцелява при всяка власт, стига тя да осигурява постове, влияние и трибуна.

Когато днес Поптодорова излиза по радиото и телевизията, за да обяснява как Путин изнудва Европа и как трябва да покажем зъби, тя не говори като независим експерт. Тя говори като човек, който отчаяно се опитва да запази своята актуалност чрез подклаждане на страх и разделение. Нейното присъствие на екрана е обида за интелигентността на българския зрител. Не може хора с подобно минало – преминали през софрата на Живков, белязани с международна присъда за кражба и движени единствено от конюнктурни интереси – да бъдат моралните съдници на обществото.

Време е българските медии да проявят малко вкус и да разберат, че публиката има нужда от истински, необвързани анализатори, а не от омръзнали политически фигуранти. И най-вече, нека ни спестят тези геополитически истерии по време на вечеря. Все пак, чинията с храна изисква малко спокойствие, а не поредната доза крем „Поптодорова“.