В Струмица Мицкоски повтори Милошевич

Когато цялата ти политическа кариера е преминала в режим на имитация, винаги повтаряш отречени от историята модели

Премиерът на Северна Македония превърна честването на 36-ата годишнина от създаването на ВМРО-ДПМНЕ в повторение на вече видяни събития

Не, колкото и да се старае, Християн Мицкоски няма да може да бъде балканско копие на някоя от великите политически личности на човечеството. Колкото и да се напъва да го направи. Няма да може да прилича на Уинстън Чърчил с неговите обещания към британците за „пот, кръв и сълзи“. Или пък на Роналд Рейгън, който от „Унтер дер Линден“ се провикна към Михаил Горбачов да махне стената, която години наред разделяше Берлин и Германия.

Съмнявам се дори дали ще го докара до Александър Вучич, неговият ментор и покровител, когото упорито и вескидневно се опитва да копира. Няма да заприлича дори на Никола Груевски, който го извади от бизнеса и го направи свой заместник в партията, за да стане по късно неин председател. Опциите отпадат една по една, но понеже човекът Мицкоски от първите си стъпки в политиката живее в режим на имитация, от който не може или вече не иска да излезе, му остава май само едно - да се опита да копира Слободан Милошевич с неговата мания за величието на сърбите и тяхната божествена роля в съдбините на народите от Балканите.

Като човек, който от доста отдавна се търкаля в балканската проблематика, си имам един свой личен кошмар. Идва от време на време, за да ми напомни колко вредна и опасна е масовата заблуда, която лидерите внушават на своите избиратели, последователи и симпатизанти. Кошмарът, доколкото той наистина е такъв, е свързан с датата 28 юни 1989 г., Видовден, когато на Газиместан, само на няколко километра от Прищина, главният град на тогавашната сръбска провинция Косово, сръбският лидер Слободан Меилошевич събра хилядно множесто от цялата страна, за да заяви, че от този ден нататък никой вече няма да има право да бие и обижда сърбите. Поводът бе 600-та годишнината от битката на Косово поле срещу турците, която сърбите загубиха, но точно заради това и в момента те отбелязват като най-голямата си победа.

И досега няма точни данни колко народ се бе изсипал на Газиместан, където и до днес се издига каменният монумент в памет на онази велика битка. Някои сочат 200 000 човека, други не си играят на дребно и заявяват, че слушатели на речта на Милошевич, събрани от всички краища на Сърбия, са били един милион и нагоре. Но и едните, и другите са единодушни, че призивите на Милошевич за уважение на уникалността на сърбите и правото им да ръководят всички останали народи в някогашна Югославия, са били фитилът, който съвсем наскоро след това подпали чергата на СФРЮ и предизвика нейният кървав разпад. Съдбата на вдъхновителя на всичко това - Слободан Милошевич, е известна: политически крах, съдебна, правна и морална присъда, физически край.

Косово е вече суверенна и независима държава, но претенцията откъм Белград за богатото сръбско културно, духовно и историческо наследство на територията на младата република е все така настойчива. Дотолкова, че служи за основен аргумент Сърбия да не признава, че Косово вече е отделен субект и друга държава, която - пак според утвърдената митология, е люлката на сръбската духовност.

В случая обаче нас ни интересува друго. И то е нещо, което мен лично ме плаши. Плаши ме и защото май у нас не обърнахме достатъчно внимание на всичко това, което се случи в миналата сряда. А тогава, на 17 юни в Струмица беше отбелязана 36-ата годишнина от създаването на ВМРО-ДПМНЕ. Изгледах де що имаше в Интернет репортажи за проявата, прочетох всички възможни тектстове, посветени на нея, като особено внимание обърнах на речта на лидера на партията и премиер на Република Северна Македония Християн Мицкоски, произнесена от трибуната.

Като иконография, като режисура, като патос и съдържание на словото на премиера, всичко това, взето поотделно и заедно, върнаха спомена за онзи вече май позабравен милионен митинг на Косово поле, за който стана дума по-горе. В това число и чрез личното поведение на самия Мицкоски, който очевидно така беше организирал нещата, че на всяка своя пауза, на всяко свое предихание в драматичното изпълнение на речта си очакваше аплаузи от събраните гости на тържеството. И ги получаваше. Страхотно впечатление за единство и сплотеност между публика и изпълнител, между партиен лидер и неговите симпатизанти.

Стадионът в Струмица, където това се случваше, бе пълен. Както стана ясно, в действие бе пусната преодизборната „технология“, според която срещу сандвич и кенче безалкохолно питие със специални безплатни автобуси бяха откарани хора, които да напълнят трибуните и терена на игрището в града. Местната терминология определя този контингент като „шетачи“ (от „шетам се“, т. е. разхождам се), които пълнят митингите на партията по време на кампания, местейки се от град на град, от митинг на митинг. И това не е патент само на сега управляващата партия в Северна Македония, но и на всички други политически сили в републиката, стига да имат средства за това. Така беше преди 37 години и на Косово поле, така е и сега при нашите съседи на югозапад.

Тук веднага може да ме попитате какво общо има Косово поле с неговата митологична тежест с някаква си Струмица, един от много градове в Северна Македония. О, не бъдете наивни! Я, да вземем да поразмишляваме. Първо, 36 години не са никакъв юбилей, та да се вдига такава дандания и правителството да хвърля толкова средства да я организира. Но на Мицкоски очевидно му трябваше точно в този конкретен политически момент у дома, в съседството и на международната сцена да го направи и да затяга партийните редици. Знаете, европарламент, закъсало членство в ЕС, доклад за напредък, двустранен спор с България и колко още неща. Кой ти гледа някакъв пироман, който запалил колите на българското посолство в Скопие?

Второ, изборът на Струмица съвсем не е случаен. Напротив, напълно премислен и преднамерен е. Мотивът, който чух бе, че това е един от градовете, в които ВМРО-ДПМНЕ е правила свой конгрес. Но тя е „гостувала“ конгресно и в Кичево, и в Прилеп, дори и в Кавадарци и Охрид, защо изборът не падна там? Струмица бе избрана, за да бъде натрит носа на Зоран Заев. При това „без давност“, както се казва, защото бившият премиер и лидер на СДСМ вече години не се занимава активно с политика. Но това не пречи медиите, близки на сегашната власт да следят всяка негова крачка у дома и по света. Само ден-два след събитието в Струмица, всички сайтове, които са свързвани с управляващата партия, едновременно и като по команда публикуваха една и съща снимка, на която се вижда мъж, приличащ на Зоран Заев, да се разхожда по палубата на яхта. Някъде по света, очевидно.

Дълги години Струмица бе управляван от кметове, произлизащи от опозиционния сега Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ), в това число и от самия Заев. Нали не сте забравили, че и първата и май единствена среща на правителствата на Северна Македония и България през есента на 2017 г. бе направен тъкмо в Струмица като голям жест от страна на Заев. На последните местни избори за пръв път от много време насам за градоначалник бе избран човек на ВМРО-ДПМНЕ. Така или иначе Струмица е крепостта на Заев, а какво по-сладко и упояващо властово решение е това да отидеш там и на място да провъзгласиш, че предишното правителство начело с него е съсипало държавата и е предало нейните интереси. Чуйте Мицкоски: „Пригответе се за маратон, защото ще трябва да се борим, за да поправим предателството и капитулацията, които предишното, най-корумпираното македонско правителство в историята направи на този народ и на родината му“. В Струмица, моля ви се!

И трето, което никак не е маловажно. Напротив! Ако не броим малките гранични Крива паланка, Делчево и Ново село, Струмица е първият по-голям град в Северна Македония близо до границата с България. При това с особена история за присъединяването си към Сръбското кралство след Ньойския мирен договор от 1919 г. И до днес някои иронично, но и с голяма доза истина го наричат „най-българския град“ в страната. И аз имам своите сантименти към този град, защото покойната ми майка е родена там. Та, ако от страна на Мицкоски има нещо да се каже към България, това е мястото.

Дето се казва, ако викнеш по-силно, може да те чуят в Петрич и без микрофон и високоговорители. Правейки се на Чърчил и обещавайки „дълга и трудна борба за запазване на националните интереси и напредък към европейско бъдеще“, Мицкоски определи и целта на тази борба. А тя е „да може нашият народ от другата страна на границата да упражнява човешките си права, най-накрая да регистрира своя собствена институция, под която да се организира културно. Имаме договор, подписан от предишното правителство, но източният ни съсед също има на масата 14 решения от Европейския съд по правата на човека, които казват незабавно да регистрират организацията на македонците в източния ни съсед, ОМО Илинден-Пирин“.

Чухте ли всичко това? Аз - да, за другите не знам.

Автор: Костадин Филипов

trud.bg