БЪЛГАРИЯ ОТНОВО НА ЕНЕРГИЙНАТА КАРТА — ЩЕ ПРОПУСНЕМ ЛИ И ТОЗИ ШАНС?

Когато днес Европа говори за достъпна енергия, стратегическа независимост и нови енергийни маршрути, за България неизбежно възниква един неприятен въпрос:

Какво направихме със собственото си енергийно наследство през последните три десетилетия?

Някога България беше сред най-значимите производители и износители на електроенергия на Балканите.

После дойдоха решенията, които и до днес разделят обществото.

Четирите малки блока на АЕЦ „Козлодуй“ бяха спрени предсрочно като част от ангажиментите на България по присъединяването към Европейския съюз.

Проектът АЕЦ „Белене“ премина през десетилетия на замразяване, възобновяване, милиардни разходи и политически обещания, за да остане в крайна сметка символ на неспособността на българската държава да следва последователна енергийна стратегия.

„Южен поток“ също остана в историята.

Можем безкрайно да спорим кой политик колко вина носи.

Но далеч по-важният въпрос е друг:

Какво правим оттук нататък?

Защото пред България се появява нова възможност.

Азербайджан, Грузия, Турция и България изграждат концепцията за нов зелен електроенергиен коридор.

Маршрутът е ясен:

Азербайджан → Грузия → Турция → България → Европа.

Турският енергиен министър вече го нарича „електрическата версия на TANAP“.

Това определение не е случайно.

Зад проекта стои идеята огромният потенциал за производство на електроенергия в Кавказ, а в перспектива и в Централна Азия, да получи сухопътен маршрут към европейския електроенергиен пазар.

И точно тук се появява България.

Не като периферия.

Не просто като потребител.

А като врата към Европейския съюз.

Това е огромната разлика.

Ако през България преминава значителен електроенергиен поток към европейските пазари, страната ни може да получи не просто още един източник на електричество, а стратегическа функция — транзит, междусистемна свързаност, инвестиции в мрежата, балансиращи мощности, съхранение на енергия и възможности за регионална търговия.

Но една тръба или един електропровод сами по себе си не превръщат държавата в енергиен център.

За това е необходима държавна стратегия.

Именно тук трябва да си спомним грешките от миналото.

България не може отново да сменя енергийната си политика при всяко ново правителство.

Не може един кабинет да започва проект, вторият да го спира, третият да плаща последствията, а четвъртият отново да го възкресява.

Енергетиката се строи за 30, 50 и 80 години напред.

И географията ни дава нещо, което никое правителство не може да създаде с постановление:

България стои между Азия, Турция, Черно море, Балканите и вътрешния европейски пазар.

Това положение трябва да бъде използвано прагматично.

Добри отношения с Турция не означават отказ от Европа.

Енергийно партньорство с Азербайджан не означава геополитическа промяна на България.

Участието в инфраструктурни проекти между Кавказ, Централна Азия и Европа не е избор между Изтока и Запада.

То е защита на българския икономически интерес.

И тук може би е най-големият урок от последните тридесет години:

България не трябва да избира дали да бъде мост между световете.

Географията вече е направила този избор вместо нас.

Въпросът е дали този път ще имаме достатъчно разум да използваме положението си.

Защото енергийният гигант на Балканите от миналото няма да бъде възстановен със спомени.

Но България има реален шанс да се превърне в енергийна врата на Европа.

И този шанс не трябва да бъде пропилян.

Kosyo Todorov