Димитър Радев: Основният икономически въпрос пред България вече не е валутният режим, а как да ускорим инвестициите

Предложенията за промени в данъчното законодателство са част от бюджетния процес. Решенията са от компетентността на правителството и Народното събрание. БНБ не заема страна в политическия дебат за бюджетните приоритети. Тя представя професионална оценка на възможните последици от предложената мярка за финансовата система и икономиката. Това заявява управителят на БНБ Димитър Радев в свое изявление за данъците, кредита и растежа. 

Тези последици засягат финансовите условия, кредитирането, устойчивостта на банковата система и взаимодействието между фискалната политика и икономическия растеж. От тази гледна точка предложението за допълнително облагане на банковите печалби заслужава по-широк анализ.

По същество става дума за увеличение на данъчното облагане на банковата дейност. Определянето му като данък върху „свръхпечалбата“ не променя този факт. Въпросът е дали очакваният фискален ефект компенсира последиците за финансовото посредничество и икономиката. Отговорът изисква повече от счетоводна сметка.

Предложеният механизъм има ясна бюджетна логика: определя се историческа база на печалбата, добавя се нормативно установен праг и превишението се облага допълнително. Очакваният приход е сравнително лесен за изчисляване, подчертава Радев. 

Макроикономическата сметка е по-различна.

Печалбата на една банка е данъчна основа, но и основен вътрешен източник за формиране на капитал. Капиталът определя способността ѝ да поема риск, да предоставя кредит и да абсорбира загуби при неблагоприятно развитие на икономиката. Именно затова БНБ изисква натрупване на капиталови буфери в добрата фаза на икономическия цикъл: те трябва да бъдат налични в лошата.

През 2020 г. тази логика беше проверена на практика. БНБ предприе мерки за укрепване на капитала и ликвидността, а банките приложиха частен мораториум върху плащанията по кредити. Към септември отсрочването обхващаше кредити за над 9 млрд. лв. Буферите дадоха възможност на банките да поемат временния натиск, докато предприятията и домакинствата получиха време да преодолеят шока, отбелязва Радев. 

Следователно текущата банкова печалба не е само доход, който може да бъде разпределен. Част от нея поддържа кредита и устойчивостта на системата при бъдещ шок. Това прави определянето на „свръхпечалба“ по-сложно, отколкото предполага сравнението между две счетоводни величини.

Референтният период 2020 – 2025 г. включва пандемия, необичайно ниски лихви, инфлационен и енергиен шок и последвалата рязка промяна на лихвената среда. Началната 2020 г. е кризисна година със силно понижена банкова печалба. Включването ѝ в историческата средна може да представи част от последвалото възстановяване като „свръхпечалба“. През същия период нараснаха банковите баланси, кредитните портфейли и капиталът, а при отделни институции настъпиха съществени структурни промени.

При тези условия номиналната печалба през 2027 г. и средната номинална печалба през предходните шест години не са непосредствено съпоставими. По-високата абсолютна печалба може да съдържа икономическа рента, но може да отразява и нормална възвръщаемост върху по-голям капитал, по-голям баланс и поет допълнителен риск. Разграничаването изисква икономически анализ, а не нормативно предположение.

По-същественият въпрос е какво се случва след въвеждането на данъка. Формално той се плаща от банките, но икономическата му тежест не остава непременно там. Банките могат да реагират с по-ниски дивиденти – най-ограниченият макроикономически ефект. Реакцията обаче може да премине и през цената на кредита, кредитните стандарти, депозитните условия и структурата на активите. Тогава част от тежестта се пренася към клиентите, уточнява Радев. 

За домакинството това може да означава по-скъп или по-трудно достъпен кредит; за предприятието – по-висока цена на капитала. Тази цена определя кои инвестиционни проекти ще бъдат реализирани. Банките са каналът, през който финансовият ресурс достига до икономиката. Затова допълнителното облагане на банковото посредничество може в определена степен да оскъпи и използването му. Степента зависи от конкуренцията, капиталовата позиция на отделните банки и кредитния цикъл. Тя трябва да бъде измерена, а не предполагана

Международният опит дава основания за предпазливост. В Унгария извънредното облагане на банките, въведено като временна мярка, беше продължавано и променяно наред с други намеси в кредитния пазар. Не би било коректно високата цена на кредита там да се обясни с един данък: лихвите отразяват преди всичко паричните условия, инфлацията и рисковата премия. Но комбинацията от политики е показателна – пазарното корпоративно финансиране остава скъпо, а държавата го компенсира и чрез субсидирани кредитни програми.

България няма основание да следва такъв модел: първо да увеличава цената на финансовото посредничество, а после да субсидира кредита с публичен ресурс. Еврозоната дава възможност за по-ниска рискова премия, по-дълбока финансова интеграция и по-добри условия за частния сектор. Непредвидимите данъчни промени внасят несигурност за инвеститорите и, когато променят условията за кредитиране, могат да повлияят и на предаването на общата парична политика към икономиката. Икономическата политика следва да използва предимствата на еврозоната.

Има и втори канал. Българските банки са сред основните институционални инвеститори в държавни ценни книжа. Същият баланс, който финансира предприятията и домакинствата, участва и във финансирането на държавата. При по-висока цена на капитала и по-ограничен ресурс банките могат да предпочетат нискорискови държавни експозиции пред частен кредит. Тогава бюджетният приход може да бъде съпроводен от по-слабо финансиране на частната икономика. Ако вместо това банките ограничат увеличаването на експозициите си към държавен дълг, ефектът може да се прояви в цената на държавното финансиране.

bgnes.bg