Д-р Александър Стоянов: България е била много повече от военна сила – тя е изграждала цивилизации

В книгата си „Българите между две империи“ преподавателят в НБУ преосмисля средновековната българска идентичност, развенчава исторически митове и показва как държавата е превръщала чуждите влияния в инструмент за собствено развитие

Средновековна България не може да бъде разбрана единствено през военните победи, териториалните разширения и образите на великите владетели. Зад познатия разказ за възходи и падения стои история на сложни политически взаимодействия, културно влияние, етническо многообразие и умение за приспособяване към променящия се баланс между големите сили. Именно тази перспектива предлага историкът д-р Александър Стоянов, преподавател в Нов български университет, в книгата си „Българите между две империи“.

Една от основните тези в изследването е, че представите за българското Средновековие често са изградени върху опростени исторически конструкции, които впоследствие се превръщат в политически инструменти. Според д-р Стоянов проблемът не е само в създаването на митове, а и в безкритичното им възприемане, включително когато става дума за събития и личности, чието значение заслужава по-задълбочена оценка.

Сред устойчивите представи, които историкът поставя под съмнение, е тази за огромния брой ослепени войници на цар Самуил след поражението от Василий II. Д-р Стоянов не отрича самото ослепяване, но оспорва мащаба, с който традиционно се представя събитието.

„Ослепяване на български войници очевидно е имало, но броят им вероятно е десет пъти по-малък от посочвания в изворите, които историографията твърде често приема безкритично“, посочва той в интервю за БГНЕС.

Историкът обръща внимание и на необходимостта от по-балансирана оценка на българските владетели. Според него фигури като княз Борис I, царете Петър I и Иван Александър често остават встрани от положителната оценка заради интерпретации, които не отчитат достатъчно политическите им постижения. Подобен прочит би позволил не просто корекция на исторически оценки, а по-различно разбиране за механизмите, чрез които българската държавност е съхранявала и развивала своето влияние.

Особено съществена е тезата на д-р Стоянов за самата българска идентичност през Средновековието. Тя не трябва да бъде проектирана върху съвременните представи за национална принадлежност. Националното самосъзнание в днешния му смисъл не е съществувало по същия начин през средните векове. Тогава принадлежността към българската общност е имала преди всичко културно-политическо измерение.

„Българин е била една културно-политическа идентичност, свързана с идеята за обща власт, общи закони и впоследствие общ език – старобългарския книжовен език. Етническият произход не е бил определящият градивен елемент. Всеки е можел да бъде българин, независимо от произхода си, стига да приема царската власт, държавната религия, законите и книжовния език“, обяснява историкът.

Тази особеност е ключова за разбирането на българската държава като политическа общност, способна да интегрира различни населения. Тя е и съществена част от отговора на въпроса как България успява да запази своята идентичност, докато съществува между политически и религиозни сили с претенции за господство над Балканите.

Положителен пример за използването на подобно геополитическо положение е управлението на княз Борис I. Сблъсъкът между Константинополската патриаршия и Римската църква предоставя на българския владетел възможност да маневрира между двата центъра и да изгради основите на самостоятелна българска църковна организация. Така противопоставянето между две големи религиозни сили се превръща в инструмент за укрепване на българската държавност.

Не всички подобни сблъсъци обаче работят в полза на България. Войните между Византия и Франкската империя, монголският натиск от североизток, османското настъпление и конфликтите между ромеи и кръстоносци често поставят българската държава в ролята на потърпевша страна. Геополитическото положение може да носи възможности, но и да струва територии, ресурси и човешки живот.

Особено тежък е периодът на монголското влияние. По оценката на д-р Стоянов в продължение на близо половин век България се намира в състояние на васална зависимост. Монголските отряди не се ограничават с ежегодното събиране на данъци, а нахлуват в българските земи, грабят и практически не срещат адекватна съпротива.

Историкът обаче откроява и неочаквания обрат при управлението на цар Тодор Светослав. Българският владетел успява да превърне някогашните противници в съюзници, а монголски наемнически контингенти впоследствие участват в българските военни кампании срещу съседите. За д-р Стоянов това е показателен пример за възможността последователната и прагматична политика да преобразува дори най-тежкото външнополитическо наследство в предимство.

По-различна е оценката му за Ивайло. Макар въстанието да отразява справедливото недоволство на обикновеното население от аристократичния произвол, византийските и монголските нашествия, дългосрочните последици според историка са разрушителни.

„Въстанието на Ивайло изчерпва финансовите и отбранителните възможности на българската държава, предизвиква сериозен хаос и отслабва авторитета на царската власт. В краткосрочен план то изразява справедливото желание на хората да сложат край на безчинствата, но в дългосрочен план последиците му са предимно негативни“, смята д-р Стоянов.

В противовес на прекомерното съсредоточаване върху военната мощ и териториалните амбиции историкът поставя културното наследство на България. Създаването на кирилицата в Преславската книжовна школа е само част от постижението. Много по-широко е значението на разпространението на книжнината и старобългарския език, превърнали страната в един от водещите културни и религиозни центрове на Югоизточна Европа.

„Културното влияние на България многократно надхвърля политическите граници, които владетелите ни са можели да наложат със силата на оръжието. За мен това е много по-важно от някакъв краткотраен излаз на три морета, който сме имали сумарно за около 30 години през двете български царства“, подчертава той.

Тази перспектива води и към един от най-важните изводи в книгата – че историческата устойчивост на българската общност се дължи не само на способността ѝ да се съхранява, но и на умението ѝ да интегрира различията. Първото българско царство обединява българи, славяни, авари, готи, траки и гърци, а през Второто царство в държавния живот участват монголски и кумански преселници, както и саксонски майстори от Централна Европа.

Д-р Стоянов вижда в това исторически опит, който има значение и за съвременността. Българската държавност е успявала да изгражда общност от различни етноси и култури, без произходът да бъде единствен критерий за принадлежност. 

„Слепият, късоглед национализъм, при който идеята за нация означава да изключваш другите, вместо да ги привличаш към себе си, е изключително погрешен подход“, заключава историкът.

В този смисъл „Българите между две империи“ предлага прочит на Средновековието, който излиза извън рамките на носталгията по териториалното величие. Истинската историческа сила на България се открива в способността ѝ да оцелява между империи, да превръща чуждите влияния в свои ресурси и да разпространява културата си далеч отвъд границите на собствената държава. Това е наследство, което заслужава да бъде разглеждано не като повод за митологизиране, а като основа за по-зряло разбиране на българската история. І БГНЕС