КОЛКО СА ИДИОТИТЕ - ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ, КОЍТО УПРАВЛЯВАТ ОТРАСЪЛА 35 ГОДИНИ

КОЛКО СА ИДИОТИТЕ - ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ, КОЍТО УПРАВЛЯВАТ ОТРАСЪЛА 35 ГОДИНИ

ПО-ЕВТИНО Е ДА ИЗХВЪРЛЯТ РЕКОЛТАТА, ОТКОЛКОТО ДА Я ПРОДАДАТ

Поредната земеделска година и поредният абсурд. Български производители стигат до положение, в което готовата продукция остава нереализирана, защото предлаганата изкупна цена не покрива направените разходи.

Край Хасково земеделци, отглеждащи зеленчуци, посочват като основни проблеми ниските изкупни цени, липсата на достатъчен пазар и натиска от вноса.

При пипера изкупната цена е около 0,40 евро за килограм. Според производителите, за да покрият разходите си, тя трябва да бъде поне 0,75–0,80 евро. При доматите се посочват около 0,70 евро за килограм за първо качество и 0,50 евро за второ.

Това вече не е въпрос дали земеделецът ще спечели малко или много. Говорим за производство, при което прибирането, сортирането и подготовката на реколтата за продажба могат да добавят още разходи към вече натрупаната загуба.

И тогава се стига до абсурда:

Произвел си храна, вложил си труд и средства, реколтата е готова – и накрая може да се окаже по-евтино да я оставиш или изхвърлиш, отколкото да продължиш да харчиш пари, за да я продадеш на загуба.

А разходите не чакат. Разсад, торове, препарати, вода, електроенергия, гориво и работна ръка са платени много преди търговецът да предложи своята цена.

Същевременно крайният потребител трудно може да каже, че купува зеленчуците на безценица.

И тук се появява другият голям въпрос: как една продукция може едновременно да е прекалено евтина при производителя и достатъчно скъпа за потребителя?

Но нека не се преструваме, че откриваме този проблем през 2026 година.

ТОВА НЕ Е КРИЗА ОТ ДНЕС. ТОВА Е ПРОБЛЕМ ОТ ГОДИНИ.

Българските производители от години говорят за едно и също – внос, ниски изкупни цени, по-високи нива на подпомагане в част от конкурентните производства в други европейски държави, слаба организация на пазара и липса на последователна държавна политика.

И година след година резултатът е познат.

В България влиза продукция от други държави. Част от нея идва от производства с различна структура на разходите, мащаб и подпомагане. Българският производител трябва да се конкурира с нея на един пазар, но невинаги при еднакви икономически условия.

Вносът сам по себе си не е престъпление и не може просто да бъде забранен в рамките на общия европейски пазар. Проблемът започва тогава, когато една държава години наред наблюдава как собственото ѝ производство губи позиции и не изгражда работеща политика, която да му позволи да бъде конкурентоспособно.

И тук отговорността вече не може постоянно да се прехвърля върху времето, пазара, търговците, Европейския съюз или самите производители.

Министерството на земеделието съществува именно за да има държавна земеделска политика.

Когато един и същ проблем се повтаря години наред, а всяко лято отново слушаме как български производители не могат да реализират продукцията си, трудно може да се говори за изненада.

Това вече прилича на дългогодишно бездействие и неспособност да бъде изградена работеща политика за защита и развитие на българското производство.

Не чрез забрани и лозунги, а чрез реални инструменти – коопериране, напояване, достъп до пазари, преработка, логистика, контрол върху произхода, прозрачност по веригата на цените и условия, при които българският производител действително може да се конкурира.

А ТУК ВЕЧЕ СТАВА ДУМА И ЗА ХРАНИТЕЛЕН СУВЕРЕНИТЕТ

Хранителният суверенитет не означава България да затвори границите си и да консумира единствено българска продукция.

Означава държавата да запази реален собствен производствен капацитет за основни храни, вместо постепенно да става все по-зависима от външни доставки.

Защото пазарът работи прекрасно, докато доставките работят.

Война, политическа криза, транспортни проблеми, суша, природно бедствие или сериозно нарушение на международните вериги за доставки много бързо могат да покажат разликата между държава, която може да произведе храната си, и държава, която просто има достатъчно супермаркети.

И затова всяка унищожена българска реколта не е само загуба за конкретния стопанин.

Тя е още една малка крачка към отказването на производител.

А когато производителят веднъж изкорени насажденията, продаде техниката, освободи работниците и се откаже от земеделието, възстановяването на това производство не става с една заповед на министъра.

Най-опасното не е, че тази година някой ще изхвърли пипера.

Най-опасното е производителят да си каже:

„Догодина просто няма да го засадя.“

И когато достатъчно хора стигнат до този извод, вече няма да спорим защо българската продукция е скъпа или защо не може да бъде продадена.

Ще питаме защо България, страна с почва, климат и земеделска традиция, е станала зависима от това кой, откъде и на каква цена ще ѝ достави храната.

Тогава разговорът вече няма да бъде за изкупната цена на пипера.

Ще бъде за хранителната сигурност и хранителния суверенитет на България.

Георги Дражев