МИЛОСТ ЗА ДУМАТА

Не е прилично да използваш думата мурва – но колкото си щеш 

можеш да се държиш като мурва. 

Така е в нашенската политика. 

Ако разсъждаваме спокойно, „мурва“ не бива да бъде санкционирана толкова сурово – и по начало, влезе ли една дума в някой език, тя вече би трябвало да е недосегаема. 

Такъв е, например, и случаят с думата „перераст“ – опитите тя да бъде затулвана и пренебрегвана са несправедливи. 

Колкото и да наричаш някого „мей“, той си остава и перераст и в това няма нищо лошо. 

Това уточнение е необходима за успокоение на ония персони, които – изнервени от някакъв личностен сърбеж - навсякъде търсят „език на омразата“. 

Но пък, напълно очаквано, винаги предвидливо избягват да споменават за издевателствата на Властта, която обичайно най-активно продуцира въпросния „език“ с постоянните си и понякога дори абсурдни лъжи. Защото именно Лъжата е най-чистият израз на презрението на Властта към обикновените хора. 

Можем да се доверим и на думите на един писател, че в самата основа на всяко Насилие винаги се крие ненавистта към Истината.

Добре, можем да заменим обсъжданата дума „мурва“ с „такава“ – тя звучи доста сухо, неизразително, изчезва цялото очарование на специфичните наклонности на някои особи, но с толкова несправедливости се сблъскваме всеки ден, че ще преглътнем и тази. 

Но тази замяна няма да реши проблема ни.

А той е, че ние се хващаме за една дума - и губим смисъла на онова, което протича пред очите ни. 

Сякаш Животът е някаква евтина „такава“, която не заслужава никакво внимание. 

И колкото повече се втренчваме в излишното, толкова повече губим умението да огледаме Важното. 

Затова винаги закъсняваме за срещата с него. 

И никога не сме съвсем наясно за причините, които пораждат едно или друго Зло, енергията ни отива в одумването му, а не толкова в преборването му. 

Затова често една дума се оказва по-важна за нас от всичко друго, и понякога дори от Насилието.  

Подмятаме една или друга дума, докато я опарцалим – така „мутра“ и „мафия“ вече звучат почти миловидно. 

И това е причината да чуваме - ако сме по-чувствителни - режещият кикот на насилниците от всякакъв калибър и естество, това е нашето наказание. 

Никога няма да станем нормална държава и нормални граждани – защото останахме неми, докато стотици възрастни жени бяха ограбвани и насилвани в подивелите ни села – заради някакви стотинки. 

Този грях никога няма да ни бъдем простен – защото Животът е злопаметен и отмъстителен.

Дори една дума не се сетихме да измислим за този геноцид.

Ретроспекция: щеше ли да има същият отзвук фразата на Вежди, ако той беше уточнил, че политиците ни също са „мурви“? 

Най-вероятно, тя нямаше изобщо да бъде забелязана, никой нямаше да й обърне внимание. 

Което означава само едно: публиката е наясно, че политиците са „такива“ и колкото са по-напористи, толкова са по-„такива“. 

Никой не се съмнява, че политиците практикуват „такава“ професия, че се държат като „такива“ и сякаш не е възможно да правят политика, ако не са „такива“. 

Простолюдието е убедено, че политиката е „такава“ работа. 

Край - това е ясно, има всенародно съгласие по този въпрос. 

Затова няма да има протести. 

Но това, всъщност, означава едно: че Главните Насилници са изначално амнистирани - следователно и острастяването по тях, колкото и временно да е, минава за нещо нормално. 

Тази тенденция на оневиняване е също толкова отровна, колкото и либералната истерия на заличаване

Кеворк Кеворкян