Можеш да разрушиш, но не да унищожиш…

Можеш да разрушиш, но не да унищожиш…

Поредният паметник беше разрушен. 

Една шепа лумпени, водени от гьон сурати и джендър подлоги на правилните посолства, /не, не цитирам г-жа Митрофанова, това вече и слепите и глухите го знаят/ - рушат! Рушат това, което народът ни е построил и нарекъл паметник, за да напомня за отминали времена събития и живот - добри или лоши… Рушат, защото новите им господари го изискват. Рушат с комсомолски ентусиазъм и фанатична вяра на хунвейбини и талибани. 

Рушат ПАМЕТНИЦИ!  

Рушат, подражавайки едно към едно на тези, които яростно отричат и също като тях, размахвайки лозунги, искат да ни убедят, че всичко се прави в името на народа и за народа.  

Не си спомням, кой от известните съветски десиденти, няколко години след падането на социализма, с тъга установи, че Западът повдигна желязната завеса толкова, колкото да изтече тинята към нас… Страшното е, че западната тиня се смеси с нашенската и ни навря в нужника… И сме затънали до шия… Ние дебилите, с волското си търпение и овчедушие!... Затънали сме, но не помръдваме, защото милозливо крепим на раменете си „умно-красивите“ си отрочета! Миличките ни. Защото те са наши избраници, защото те знаят!... Те са учили на запад… Нали не е трудно да се разбере, че ни водят към светлото евроатлантическо тресавище, както техните родители ни водеха към светлото комунистическо бъдеще. И какво, в действителност можем да искаме ние – овехтелите, нещастници, които не стига, че ни търпят и отделят от залъка си за нас, ами си разрешаваме да знаем, да помним, пък и от време на време да казваме по нещо.

И отново мисля за паметта и паметниците, за тяхната роля, за историята и „историците“, за символите… 

Мисля за историческата истина?! / Дали някой го е еня за нея?/ Оруел го е казал… /Който има в дома си повече от 16книги, ще разбере за какво иде реч…/В главата ми се блъскат знания и спомени от близкото и по-далечно минало, за съдбата и живота на моя народ… За героите и предателите, за доносниците, родоотстъпниците, за будителите и тъмничарите, за блюдолизците и изродиците, за нагаждачите…  

И си блъскам главата, с какво умно-красивите ще заместят разрушените паметници, какво ще поставят на тяхно място? С какво ще се представят пред бъдещите поколения, пред деца и внуци? Живеем във време на лъжа, разруха, невиждан грабеж, масово затъпяване и опростачване, себеотричане и самоунищожение…  

Но...Имам идея! 

Евроатлантическа! Модерна! Заимствана от един чешки авангардист, поканен и участник в наше авторитетно изложение. Спомням си творбата - инсталацията, в която ни представяше точно така и точно такива, каквито сме и каквито светът ни вижда и възприема. Трябваше да запазим този шедьовър на съвременния изкуство, ако не да го издирим и инсталираме на мястото на мавзолея или на мястото на поредния разрушен паметник. Какво представляваше? – Гениална творба… Истинско проникновение - клозетна чиния поставена в центъра на географска карта на територията България!

Клозетната чиния – България! Това не е социалистическо изкуство. Това е истинското съвременно изкуство! С болка признавам – истинско! Неолиберално, евроатлантическо, такова, каквото по времето на комунизма бе невъзможно да види бял свят! Защото терорът върху некадърниците беше факт. Кой съвременен културолог, историк, политик умен и красив, ще посмее да го отрече?  

Би трябвало да спра до тук, но случайно попаднах на интервю по БНТ с проф. доктор, историк и културолог - Тодор Чобанов. Човек, който уважавах, който не е от плеадата измислени интелектуалци, набедени професори и т.н. Заслушах се… И онемях. Не знам какво би ме подтикнало да изкажа толкова откровени лъжи, осъзнавайки, че го правя пред очите на цяла България, пред колегите си, пред учениците ми, пред близки и приятели? Но знам, защо за мен е невъзможно - защото моите, тъй обикновени родители, са ми вменили чувството за срам и страх от лъжата. Защото знам с колко и без колко мога. Защото не вися пред ничия хранилка… И защото държа да бъда свободен човек.

Колко тъжно за ерудит и учен, като Тодор Чобанов… Ще си разреша след ден, два, да поспоря с него - човекът, който пренебрегна мнението на СБХ, на редица наши изявени творци, интелектуалци, на още толкова от чужбина и застана зад разрушаването на Паметника на В. Старчев „1300г. България“. Защото ни разделял?! Сериозно?! И той ли? И когато без да му трепне окото, обяснява, че нямаме паметници на наши владетели и исторически личности, ще припомня на г-н професора, десетките монументи, пръснати из цяла България създадени от изключителни творци, свързани с историческото минало и гигантите на България, в това число и владетели. Въпреки, че съм сигурна, че Т. Чобанов, по-добре от мен, ги познава. 

Тогава защо???

Защо и за какво един човек може да изгуби самоуважение и достойнство???

Нешка Робева