Пет деца. Най-малкото - на 14 години.
Това е най-страшното изречение в цялата история около убийството на Георги Кузев. Не самият побой. Не тежките травми. Не версията за чатове, примамка и самоуправство. Най-страшното е, че на мястото на убийството не са стояли закоравели престъпници, а момчета и момичета, които вчера са били в училище, а утре би трябвало да мислят за първа любов, изпити и бъдеще.
Вместо това са взели решение кой заслужава да живее.
Тук няма значение дали жертвата е била добър или лош човек. Нито какво ще установи разследването за разговорите в интернет. В правовата държава никой няма правото да произнася смъртна присъда. Още по-малко група тийнейджъри.
Тревожното е друго.
Откъде едно дете стига до убеждението, че може да бъде съдия, прокурор и екзекутор едновременно? Как се ражда увереността, че истината не се доказва, а се налага с юмруци? Че подозрението е достатъчно, за да бъде някой пребит до смърт? Че животът може да бъде отнет, защото групата е решила, че така е справедливо?
Тези въпроси са много по-важни от всеки детайл по делото. Защото те са въпроси към всички нас.
Не е тайна за никого, че днес телефонът често възпитава повече от родителя, алгоритъмът говори по-силно от учителя, а видеата с унижения, саморазправи и самозвани "герои" събират милиони гледания. Насилието все по-често изглежда като съдържание, а не като трагедия. Границата между реалност и спектакъл постепенно се размива.
Появиха се и т.нар. "ловци на педофили" - хора, които представят самоуправството като обществена мисия. Някои действително съдействат на полицията. Други превръщат разобличаването в зрелище. А най-опасното е, че за част от подрастващите всичко това започва да изглежда като модел за подражание - като разрешение да наказват, без да чакат закона.
И когато едно дете започне да вярва, че справедливостта се постига с ритници, обществото вече е изпуснало нещо много по-важно от дисциплината. Изпуснало е моралния компас.
Разбира се, вината е лична. Всеки носи отговорност за действията си. Ако обвиненията бъдат доказани, наказанията трябва да бъдат справедливи. Но ако спрем дотук, ще сгрешим. Защото следващата подобна история вече расте някъде. В нечий училищен двор. В нечия онлайн група. В нечия стая, пред екрана на телефон, който показва, че унижението носи популярност, а насилието - одобрение.
Най-лесно е да кажем: "Днешните деца са жестоки." Не. Децата не се раждат с желание да убиват. Те израстват в свят, който все по-често им обяснява, че силният е прав, че съдът е бавен, че законът е слаб, а гневът е достатъчна причина да действаш.
И ако петима непълнолетни са повярвали, че имат правото да отнемат човешки живот в името на собствената си представа за справедливост, тогава проблемът не започва на Младежкия хълм. Той е започнал много по-рано.
И ако не си зададем честно въпроса как стигнахме дотук, ще продължим да се изненадваме от последствията, без да говорим за причините.
Какво виждат тези деца около себе си?
Че ако хвърлят камъни от 15-ия етаж към детска площадка, лицата им ще останат скрити.
Че ако пребият случаен човек или се гаврят с безпомощен на улицата, обществото ще научи единствено, че "непълнолетни са извършили деянието".
Че ако трошат спирки, палят, чупят, нападат учители, малтретират свои връстници или превръщат унижението в забавление за социалните мрежи, най-често следват няколко дни обществен шум и после - тишина.
Не, законът правилно защитава непълнолетните. Но дали ние, като общество, не започнахме да бъркаме защитата на детето със защитата от последствията?
Защото всяко дете има право на втори шанс. Но никое дете няма право да остане с убеждението, че действията му нямат истинска цена.
Когато последствията изглеждат далечни, неясни или символични, а вниманието се измества от извършеното към това как да не бъде разпознат извършителят, рискът е една много опасна илюзия да пусне корени - че всичко е позволено.
И точно тази илюзия е по-страшна от всеки отделен случай. Защото тя не създава просто нарушители. Тя създава хора, убедени, че могат да решават съдбата на другите.
Аз Клавдий
1 month before
Една максима гласи, че : "Престъпникът не се ражда, той се създава!" Започва се от убийство на котка, куче, за да стигне до убийство на човек. В първият момент, може да се стресира въпросният убиец, но постепенно свиква.Гледах един филм, където изпратиха един младеж на 18 г. да убие , един мъж, срещу добро заплащане. Тъй, като това му беше за пръв път, след като той стреля и уби човека, то въпросният младеж започна да повръща.Когато отиде да си получи парите, той каза, че повече не иска да бъде наемен убиец, че се е почувствал зле и повръща, явно не е за тази работа.А те му казаха:-Ще свикнеш, първият път е така..............
Коментирай