Немският кореспондент Артур фон Хун пише през 1886 г.: Българите не са родени за камшици и робство

През 2013 г. на българския книжен пазар се появиха кореспонденциите и спомените за България на немския журналист Артур фон Хун от Руско-турската (1877-1878) и Сръбско-българската война (1885). В тях има много възхищения от българите, но в същото време отзивите за балканските съседи и политиката на Руската империя към страната ни, не са никак ласкави. Показателно е, че книгата е издадена за пръв път още през 1887 г. в Лайпциг, Лондон и София, като през 1890 г. в Русе е издадена втора негова книга за България.

В кореспонденциите на Фон Хун има знакови положителни характеристики за българите, които от днешна гледна точка пораждат най-малкото учудване. С особено приповдигнат тон германският кореспондент пише, че „българите не са родени за камшици и робство“, а лозунгът им е „Свобода, независимост и България за себе си“. Думите са по повод отрицателното отношение на Руската империя към Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.

В „Борбата на българите за съединението си“ Артур Хун отбелязва: „че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да го знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка на източната й политика.

Русия следователно трябваше да познава България и българския народ като себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик както татарите и туркмените. Но, господа руски дипломати, българите не са родени за камшици, а за самостоятелен свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си“.

Подобно на другите западни кореспонденти и пътешественици от ХIХ век през териториите на Балканския полуостров, Артур фон Хун също може да бъде подозиран, че зад журналистическата му дейност се прикрива другата – на разузнавач за своята държава. Дори да е така, немецът е изненадващо благосклонен към българската държава. Той пише за времето, непосредствено след Освобождението: „Русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не като самостоятелна държава, а като руска губерния. Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ. Берлинският конгрес раздели Северна от Южна България и създаде по този начин две обособени държави. В първите години владееше само руско влияние в двете държави. Влиянието на другите сили беше тогава под нулата на българския барометър.

Русия се възползва от това обстоятелство, преобърна България и Източна Румелия в руска губерния“. Заради талантливата му и смела кореспондентска работа по време на Руско-турската освободителна война, той е изпратен да предава от първа ръка и събитията около обединението на България след несправедливия Берлински конгрес: „Непосредствено след избухване на въстанието в Пловдив (Съединението - б.р.) бях поканен от редакцията на „Кьолнише Цайтунг“ да отида в България и да следвам оттам политическо-военните събития. Аз дойдох в България като безпристрастен наблюдател и се убедих, че българското движение не е вредно нито за европейския мир, нито пък за европейските интереси. При това се уверих, че политиката на руските дипломатически агенти в България е недостойна и отвратителна в най-висша степен, та затова издигам своя глас против Русия. Аз не съм неприятел на Русия. напротив, аз съм защитавал много пъти руските интереси и ще ги защитавам пак, но при други обстоятелства. При тези обстоятелства обаче не е възможно за честен и справедлив човек да одобрява руската политика спрямо България.

 Борбата на българския народ за съединението си, независимостта и свободата заслужава пълно признание и симпатии на целия образован свят, а поведението на княз Александър показва явно, че е значим мъж във всяко отношение. Аз искам да покажа на Европа, че това мое мнение не е пристрастно, а е основано на истина и необорими факти“.

Немският кореспондент показва на Европа „игрите“ на т.нар. Велики сили и на Русия по отношение на България. С недоумение пише: „Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция да окупира Източна Румелия. И тъй, светът доживя до чудното зрелище, че не пострадалата и в правото си нарушена Турция се обърна против българското съединение, а матушка Русия. Матушка Русия не ръкопляскаше и не викаше браво на смелите българи, а посипа незарасналата рана със сол“.

За някои от фактите на посипаната незараснала рана със сол Фон Хун посочва: „Българската армия не се съсипа от оттеглянето на руските офицери, а се подсили още повече. Тази беше първата злонамерена постъпка против България, но след нея последваха и следват още и до днес цяла върволица коварни действия, подкупи, нихилистически покушения на българския държавен глава и много други зловредни намерения за задушаването на България. Но всички тези лоши намерения не можеха да намерят почва в България“.

Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака“.

Възхищението на немския свидетел за новата българска история се проявява с особена сила при описването на западните очаквания за бърза победа на Сърбия във войната през есента на 1885 г. и огромната самоотверженост и смелост на младата армия на България: „Сръбската армия във всяко отношение надминаваше българската. Тя имаше опитни генерали и офицери, един добре организиран генерален щаб, превъзходни пушки, достатъчна кавалерия и многочислена артилерия. А българската армия беше лишена сякаш от всички тези неща. Тя имаше вместо опитни генерали неопитни млади капитани и офицери, недостатъчна кавалерия, малко топове, лоши пушки и неопитен генерален щаб. Само едно нещо липсваше на сръбската армия – българската храброст“.

Източник: Уикенд