СИСТЕМАТА ПРЕДЖОБИ ОТЛИЧНИЦИТЕ СИ —-
постъпи ли държавата като хулиган?
„Държавата взе парите на държавните училища.“
Новината премина като техническа процедура за централизиране на плащанията преди новия бюджет (точно 10% от системата, успокояват ни) с хладни уверения от министерствата, че „няма страшно, заплатите са гарантирани“.
Оборотен капитал. Ликвидност.
Сухият факт от доклада на министерството гласи: „Мярката се предприема с цел по-ефективно управление на публичните разходи и оползотворяване на натрупания мъртъв капитал по сметките.“
Министерството на финансите нарече спестените от училищата преходни остатъци „мъртъв капитал“.
Сякаш тези милиони левове са стояли в банковите сметки просто за украса, от чиста директорска алчност или чиновническа спестовност в смисъла „бели пари за черни дни“.
Не, господа финансисти. Тези пари не бяха „мъртви“. Те бяха живи проекти – в повечето случаи.
Това бяха спестените лев по лев средства за нов покрив, за съвременна STEM лаборатория, за специализиран софтуер, с който децата ни да не учат информатика по остарели схеми от миналия век. Това бяха парите за дигитална сигурност, за нови чинове, за реновиране на физкултурни салони, за озеленяване и културни изяви. Засегнати са училищата, чиито ученици са автентични таланти и наша гордост .
Тези средства са били опазени чрез финансова дисциплина, чрез интелигентно мениджърство от някои директори, които са пример за перспективно мислене. Познавам лично едни от тях.
И какъв е уредът на държавното възмездие днес? С една административна заповед държавата бръкна в сметките на точно тези „отличници“ и изтегли спестяванията им, за да си кърпи собствените дупки в хазната.
В това действие има нещо дълбоко инфантилно, един почти детски, регресивен рефлекс на поведение. Когато голямата, уж зряла институция закъса за своя бюджет, тя не търси дълбоки и умни решения. Тя пада до нивото на уличния хулиган. Поведение от типа: „Аз нямам джобни, затова ще преджобя по-малките по пътя и ще им изпразня раниците, просто защото знам, че са безгласни и няма как да ми отвърнат.“ Това е абсурдът на държавата в роля на голямото, безотговорно дете, което наказва отличниците, за да покрие собственото си безхаберие.
Ситуацията поразително напомня на един прост битов аналог: родител купува на детето си спестовна касичка, за да го научи на дисциплина. Детето събира стотинка по стотинка, мечтае, планира бъдещата си голяма играчка. И в един прекрасен ден родителят отива, отваря касичката и казва: „Взимам тези пари, че нямам с какво да платя тока, пък ти после пак ще си купиш играчката, аз ще ти ги върна... някога.“
Как се нарича това? Педагогика? Финансов мениджърски модел? Не, това е пробив в мотивацията и доверието.
Социалният ефект от това действие е доста неприятен.
Държавата официално написа „Слаб 2“ на финансовата дисциплина.
Тя изпрати ясен сигнал до цялата система: „Не инвестирайте в бъдещето. Не спестявайте. Не мислете за утре. Харчете всичко до дупка, занулявайте сметките си веднага, защото ако сте умни, отговорни и планирате дългосрочно – ние просто ще дойдем и ще ви приберем излишъците.“
Тук обаче трябва да спрем и да погледнем отвъд заглавията от вчера, за да може умът на хората да намери някаква идеологическа котва и да се успокои. Защото би било твърде наивно и повърхностно да обвиним за този абсурд просто текущия кабинет или конкретно правителствено име. Те са само поредните изпълнители.
Поехме хронично тежкото наследство на българската административна матрица, пренасяно като щафета от правителство на правителство през последните десетилетия.
Това е генетичният рефлекс на родната бюрокрация, заченат още в годините на социалистическата уравниловка: когато държавата закъса за ликвидност, тя не реформира прогнилите структури, а отива и обира каймака от сметките на работещите и дисциплинираните. Посланието винаги е било едно и също: никой няма право да бъде твърде успешен, твърде автономен и твърде независим.
И тук мога да чуя дежурните заядливци и партийни всеумници, които веднага ще се плъзнат по повърхността и ще елементаризират темата: „Ами те, директорите, си го заслужават, те станаха повече счетоводители, отколкото човековеди, нека им вземат парите!“ Или пък баналният аргумент на всяка нова власт: „Това е наследство от предишните управления, те водеха в грешна посока, сега ние оправяме бакиите им.“
Ама не сте „вие“ потърпевши, а пак „ние“ – сега без думи направо действате. Защото не взимате от директорите, а от децата и техните перспективи; от учителите и обърканите им заплати; от нервите на родителите, които постоянно дават за „нещо си“ помощ към училището.
Истината е, че аз нямам против да се вземат едни пари, щом законът и икономиката го изискват. В предишния пост казах да се вземат заплатите на учителите , но и да им падне отговорността. Сега взехте училищните средства за планирани ремонти през лятото, а зимата вие ли ще платите тока на неремонтираните сгради ? Имам против това, че сме обречени на един безкраен, изтощителен преход на „пренастройване“. Имам против това циклично видиотяване на масовото общество, върху което непрекъснато, на живо, се правят експерименти.
Вземете им парите, но им дайте безотговорността!
Липсата на последователност води до пълно объркване и до изчезване на всякаква предвидимост за утрешния ден. Живеем в държава на перманентния ремонт, където майсторите се сменят, но покривът винаги тече. Поне в предизборните хвалби да бяхте казали, че подходът ще бъде не просто тежък, а стресиращ и неочакван – отнемане на средства от беззащитните групи.
Ако държавата толкова спешно имаше нужда от ликвидност и искаше да вземе от някого, защо за пореден път посяга на културната, духовната и образователната ни тъкан? Проследете хрониката на абсурда – първо бяха майчинските, след това пенсиите, след това редовите учители. И понеже стана досадно да повтаряте, че са слухове и грешка, вече директно действате без подготовка – макар и на по-високо административно ниво, ножът, опирайки в директорите, пак порязва хора от същата сфера на просвещението и културата.
Защо винаги се удря там? Ами ясно е — просвещението и културата нямат лобита. Те нямат зъби. Те са кротки. Те не могат да изкарат тежка техника и да блокират магистрали.
АКО ДЪРЖАВАТА имаше управленска зрялост, щеше да потърси ресурс там, където той се крие на едро – в раздутата, скъпоплатена и тотално неефективна чиновническа машина, която само консумира милиарди без грам краен продукт. Щеше да погледне към сивата икономика, към картелите, към вечните концесионери на безценица, към милионите, потъващи в хазартния бизнес и кухите инфраструктурни схеми. Но за да бръкнеш там, се иска смелост за битка със силните. А да се преджоби отличника в училищния двор, се иска само един чиновнически подпис и нула риск.
Гониха ни години наред с мантрата за „делегираните бюджети“ и за това как директорът трябва да бъде свободен, автономен мениджър. Сега виждаме как този дългогодишен преход към свобода е показно прекратен. На мястото му на предприемач е възкресен до болка познатият ни от миналото Молител.
От днес нататък директорите на най-елитните ни професионални, спортни и арт гимназии (онези 10%, които са реалният гръбнак на приложното знание и талант на тази страна) се връщат в ерата на паразитния чиновнически комфорт. За всяка фактура, за всеки авариен ремонт те трябва да подготвят папки със заверени копия, да ги пращат „горе“ до министерството и да чакат благоволението на централния бюджет. „Моля, при поискване“. На опашката пред държавното гише.
И докато общинското училище отсреща може да реагира за 24 часа с наличните si средства, държавното е вързано в тромави окови. Държавата сама създава две касти – автономни училища и училища на бюджетна каишка.
Но ако си мислите, че това е просто нашенски, балкански синдром, вгледайте се по-нагоре. Този модел не е измислен на софийските жълти павета. Той е част от един много по-голям, ГЛОБАЛЕН цивилизационен полъх.
В момента в Европа усилено се подготвят новите дигитални портфейли (ID Wallets) и дигиталното евро. Рекламират ни ги с абсолютно същия хладен, бюрократичен чар: „улеснение“, „сигурност“, „ликвидност“, „бързина“. Но под повърхността на технологичния прогрес стои същата концепция, която нашите директори изпитаха на гърба си – концепцията за „програмируемите пари“ и централизирания контрол.
Страхът, че утре собствените ти дигитални спестявания могат да бъдат следени, софтуерно насочвани само за „целесъобразни“ разходи или замразявани под предлог, че икономиката има нужда от „ликвидност“, вече не е конспиративна теория. Той е същата онази философия на чиновника, която днес казва на директора: „Парите са си ваши, просто няма да стоят във вашите ръце. Ще си ги искате от нас, когато ние преценим, че имате нужда.“
И в двата случая се убива най-важното – усещането за независимост и свобода на избора. Когато правото ти да се разпореждаш с изработеното и спестеното зависи от одобрението на централен сървър или министерско гише, ти вече не си собственик. Ти си наемател на собствения си живот. Наемател на собствения си труд. Наемател и на собственото си бъдеще.
На пръв поглед критиците на парче веднага ще подхвърлят: „Ами така им се пада на директорите тунеядци, нали образователната ни система не е цъфнала и вързала, нека им вземат парите!“ И това изглежда като справедлив акт на съдия. Но Справедливият съдия влиза с одит, посочва некадърния и го наказва, а отличника го насърчава.
Държавата обаче не постъпи като съдия. Тя влезе като ЧСИ — ЧСИ не се интересува от визия, проекти и морал – той просто идва, запорира сметките наред и си прибира заема, който е натрупан от съвсем друг. Държавата влезе като ЧСИ в училище, за да си събере вересиите от малкото останали работещи и спестовни островчета. Когато наказваш еднакво и мързеливия, и дисциплинирания чрез чиновнически запор, ти не правиш реформа. Ти правиш ликвидация.
И това е голямото напрежение, което правителството нанася върху обществото , грешка е, че хората преди изборите , та досега , не разбраха как всъщност се нарича носителят на прогреса – комунист, капиталист ли, русофил ли, или натовец ли, за да знаят какво ги очаква.
Ако бяхме в ерата на класическия соц или в нечий познат авторитарен модел – щеше да ни е ясно: централизация. Ако бяхме в чистия либерализъм – щеше да е автономия. Днес ни управлява странен хибрид. Нито хулиган, нито строител. Той говори с либерален, европейски стил („ликвидност“, „дигитализация“), а действа с най-бруталните инструменти на тоталитарната държава. Това е истински политически шизофренизъм – продават ти бъдеще, а те връщат в миналото. Сбор между двете е невъзможен. Хибридът е удобно нещо за управляващите, но извози ли неподготвени и несговорни пътници – лесно заприличва на катурната каруца.
В предишен пост попитах дали образованието ни не е в окончателен разпад на високо ниво. Ето го отговора. Той дойде бързо, под формата на иззети лимити. Когато една система свежда просвещението до счетоводен баланс, а дългосрочната стратегия на едно училище – до оборотен капитал за покриване на държавни дупки, тогава кучетата наистина могат да си лаят , колкото си искат.
Керванът отдавна не просто върви. По-точно, върви назад, към дълбокия административен феодализъм, където инициативата се наказва, а свободата се изземва като „временна техническа процедура“.
А когато гробът на автономията бъде изкопан докрай, дали прекомерният му размер няма най-накрая да погълне и самите копачи?
Стела Богомилова
