И до днес в Пиринска Македония се разказват истории за „Старио“, който въвежда желязна дисциплина в региона.
На 31 август 1924 г. в местността Равна бука, в митичния Пирин, предателски куршуми поразяват великия водач на ВМРО Тодор Александров. Това е краят на един легендарен живот, посветен изцяло на борбата за свободата на Македония и националното обединение на българите. 102 години по-късно е трудно да си представим мащаба на тази велика фигура. За разлика от водачите на съвременните революционни движения, които живеят скрити далеч от бойните действия, Александров е войвода, който кръстосва македонските планини. Той е учител, който запалва волята за борба в по-младите поколения. Тодор е и умел дипломат, който представя българската кауза из европейските столици.
Неговият революционен път започва, когато е едва на 17 години, и успява три пъти да възстанови ВМРО, след като организацията на практика е прекратила дейност - след Хюриета, след Балканската и след Първата световна война. Заради всичките си подвизи Александров заслужено намира място в пантеона на българската революция. Разбира се, с течение на времето не винаги сме способни да останем обективни, когато говорим или пишем за подобна фигура. Човешкото съзнание е склонно да идеализира и изчиства определен образ от негативните му страни. Когато обаче погледнем спомените на съвременници, пред очите ни се разкрива един наистина завладяващ образ, който впечатлява със своята пълна отдаденост на една кауза, която надхвърля личните успехи и несполуки и която не губи давност, докато не бъде реализирана. Още по-красноречиво е, че позитивното отношение към Тодор Александров не идва само от страна на българите.
Трудно е да си го представим, но след края на Първата световна война Александров е може би най-популярният българин. Редица кореспонденти на западни издания пристигат в София и търсят връзка с митичния вожд на конспиративната ВМРО, която действа като самостоятелна държава в рамките на три различни държави - България, Сърбия и Гърция. Изключителен интерес представляват интервютата с войводата, направени от кореспондентите на френските вестници „Журнал“ и „Еко дю Данюб“ и английския „Таймс“. Журналистите успяват да се свържат с хора на ВМРО в българската столица, които в продължение на седмици уреждат интервютата им. В насрочения ден до кореспондента спира автомобил и след размяна на пароли започва пътешествие към царството на Александров - македонските планини. По пътя автомобилът спира в няколко различни села, а падне ли нощ, кореспондентът, заедно с четници на ВМРО, започва тежък преход дълбоко в територията на организацията. Преминава се през различни постове, охранявани от въоръжени до зъбите комити. Чужденецът, несвикнал с такива изпитания, се учудва как тези сурови мъже са способни да понасят подобни трудности през целия си живот. След дълги часове най-накрая се стига до лагера на Александров. Различните разказвачи описват по един и същ начин магнетичната харизма на този революционер, който води скитнически живот, но е способен да разлюлее Балканите по всяко време. Журналистите се срещат с един висок и слаб човек, прехвърлил 40-те си години. Лицето му е бледо и изпито от трудностите на нелегалния живот, в очите на Александров обаче винаги прозира онази твърда воля, която повече от две десетилетия не му позволява да се откаже от неравната борба. В интервютата неизменно се отбелязва и огромният респект, който четниците са имали към своя водач. Запитван дали се притеснява за живота си, при положение че Сърбия е обявила огромна награда за главата му, Александров разказва как поробеният народ боготвори ВМРО и никога не би предал нейния лидер.
Пред кореспондентите Тодор Александров разказва как Македония се е отървала от турското робство, но сега е попаднала под по-страшно иго - на Сърбия и Гърция. Докато през петте века на турско робство българите са могли свободно да изразяват своята национална принадлежност, сега училищата и църквите им са затворени, а да се наречеш българин нерядко се наказва със смърт. Войводата оставя неизличимо впечатление у събеседниците си, които чрез своите статии разказват на цяла Европа как на Балканите има един народ, разделен в няколко държави, и въпреки зверствата на сърби и гърци този народ не се отказва да се бори за правото си на достоен живот.
А дали тези интервюта оставят някакво съмнение за националното самосъзнание на Александров и четниците му? Разбира се, че не! Но всъщност не това е основният въпрос. Политическите наслагвания от последния век ни карат да пропускаме онова, което е наистина важно, а именно самите личностни качества на героя. Всички остават впечатлени от неговата отдаденост. Сякаш в неговия живот няма нищо друго освен борбата, която води. Александров е строг, но справедлив, а македонските българи го боготворят. Неслучайно професор Ханс Юберсбергер от Виена пише в „Нойе Фрайе Пресе“: „Освен Лев Толстой никой друг не ми е оставил тъй неизгладимо впечатление, както Тодор Александров“.
Герой приживе, след смъртта си Тодор Александров се превръща в легенда. И до днес в Пиринска Македония се разказват истории за „Старио“, който въвежда желязна дисциплина в региона. Ежегодно стотици българи тръгват по каменистите пътища на Пирин и по горските пътеки, за да достигнат до параклиса „Св. Илия“ край село Сугарево, където своя вечен сън спи „последният цар на планините“. Гората е огласяна от песните „Нещо ке те питам, бабо“ и „Всичката се гора раззеленила“, разказващи историята на легендарния комита, който отказваше да се предаде дори когато ситуацията изглеждаше безнадеждна. | БГНЕС
Велислав Илиев, Отдел „Международна информация“ на Агенция БГНЕС.
